Той натисна клаксона за поздрав, но ръцете ми бяха достатъчно натоварени, за да му отговоря. Трябваше да натисна с всички сили спирачките, когато стигнах завоя. При тази скорост, при която се движех едва ли щях да успея да го взема.
Зад завоя спрях, бутнах още веднъж Вестъл към другата врата, излязох от колата и се затичах към пътя нагоре, докато се върнах до завоя.
Стоях на дъжда и вятъра и гледах задните светлини на Блейкстоун, вече замъглени, да изчезват към къщата.
Щеше да му отнеме съвсем малко време да влезе в къщата. Не можех да го задържа повече от двадесет минути. Значи имах около двадесет и пет минути да сменя колелото, да изпратя колата в пропастта, да намеря колата на Ив, да се върна в къщата, да вляза през прозореца, да съблека комбинезона си и да се явя пред Блейкстоун така, сякаш съм прекарал вечерта пред бюрото си.
Внезапно се изплаших от предстоящото. Бях луд, че се хванах на такъв глупав план. Най-вероятно нямаше да мога да свърша всичко това за толкова кратко време. Ако закъснеех, дали нервите на Ив нямаше да рухнат? Блейкстоун сигурно ще започне да подозира, щом научи за смъртта на Вестъл.
Потях се. Дъждът се лееше върху мен, почти давейки ме. Завърнах се до колата.
Отворих багажника и измъкнах резервната гума. Пръстите ми опипаха покрай ръба на джантата, като търсеха назъбената дупка на външната гума. Мина ми през ум, че Джо може да открил спукването и да е сменил гумата. Псувах се, че не съм помислил по-рано за тази възможност.
Пръстите ми опипаха дупката и аз си поех въздух с облекчение.
Извадих ключа за колелата и една отверка от кутията с инструменти и се заех да сменя колелото. Беше адска работа.
Не смеех да извадя светлинка и трябваше да работя, повече или по-малко, чрез опипване. Ако нямаше дъжд и вятър, щеше да е просто, но колелото стана хлъзгаво, окалях си ръцете, всяка капка сякаш се съпротивляваше на усилията ми да я развия и моята нарастваща паника ме направи непохватен.
Най-накрая извадих колелото, изтъркалях до задницата на колата и го бутнах в багажника.
Спрях се за си погледна часовника. Беше ми отнело седем минути да извадя колелото, по-бързо отколкото си бях представял, и това ме насърчи да действам по следващата задача.
Поставянето на другото колело беше по-трудно. Не можех да намеря дупките на колелото, които съответстваха на болтовете. Псувах, ругаех и се борех, като губех скъпоценно време. Когато най-накрая колелото се намести разбрах, че при усилията съм преобърнал капака, в които бях поставил гайките. Намерих пет от тях, а шестата беше изчезнала. Не смеех да губя повече време за търсенето й. Стегнах петте гайки, натиснах капака върху джантата и пак погледнах часовника си.
Бяха ми останали още десет минути да се отърва от колата и да се върна в къщата.
Отворих вратата на колата и влязох. Ръцете ми потърсиха копчето на стартера. Вместо да го натисна, тялото ми се вцепени.
Съседната седалка беше празна!
Вестъл беше изчезнала!
Глава XV
Вятърът ревеше от долината и се блъскаше срещу вратите на колата, а дъждът прииждаше на непостоянни вълни, като ту замираше, ту се усилваше, когато вятърът гонеше облаците пред себе си.
Седях безмълвно, загледан в празната седалка, а сърцето ми щеше да се пръсне. Къде беше Вестъл? Вероятно е дошла в съзнание докато сменях колелото.
Излязох от колата и загледах отчаяно нагоре и надолу по пътя.
Дъждовната пелена ми падаше пред очите, а и беше твърде тъмно, за да видя повече от пет метра напред и назад. Псувайки, бързо се вмъкнах в колата и щракнах дългите светлини.
Мощните снопове светлина хванаха Вестъл на фона на черната, мокра стена на стръмната скала.
Тя се отдалечаваше бавно от колата, насочвайки се към долината с нестабилна походка, с ръце протегнати напред като сляпа жена, която опипва непозната стая.
Беше на около сто метра от колата и за един момент останах вцепенен, наблюдавайки я през плющяното от дъжда стъкло. Зъбите ми тракаха. Чувствах се достатъчно зле за да се откажа от всичко. Трябваше да хукна подире й, а времето изтичаше безвъзвратно.
Започнах да бягам надолу по стръмното. Светлините от колата пращаха дълги, черни сенки пред мен.
Вестъл видя препускащата ми сянка и се спря, обърната с лице срещу мен.
Приближих се до нея. Дишането ми свиреше през стиснатите зъби. Чувствах, че ще полудея.
— Чад! О, Чад! Толкова се радвам, че дойде — изохка тя и се заклатушка към мен. — Случи ми се злополука. Много ме боли главата.