— Мисис Хенеси мисли, че мисис Уинтърс може да е претърпяла злополука. Лейтенант Легит е на път за тук. Отивам надолу по пътя да видя дали се е случило нещо.
Лицето на Ив беше безизразно.
— Надявам се да няма нищо лошо. Мисис Уинтърс е стабилен шофьор.
— Все пак отивам.
— Има ли нещо за мен?
— Може ли да подредиш в моя кабинет. Има някои книжа за съответните папки.
Очите ни се срещнаха. Тя знаеше какво имам предвид. Ония вещи в чекмеджето на бюрото трябваше да изчезнат.
Блейкстоун беше минал през хола и отворил предната врата. Гледаше ме нетърпеливо.
— Колата, — пошепнах на Ив — мокра е. Направи нещо за нея. Обърнах се и се присъединих към него до вратата.
— Вали ужасно — каза той, като се пъхаше в дъждобрана си. — Хайде, няма да ни отнеме и пет минути. Последвах го в тъмнината.
Глава XVI
В заслепяващата светлина на два прожектора, монтирани на един авариен камион и под леещия се дъжд, десет полицейски служители и двадесет пожарникари се силеха да вдигнат тялото на Вестъл нагоре по скалата.
Беше опасна работа. Трима пожарникари се бяха спуснали долу, вързани с въжета.
Колата се бе заклещила между два масивни обли камъка, на около седемдесет метра надолу, пред лицето на скалата. Всеки метър от пътя беше застрашителен. Хлабави камъни и скали с добър размер бяха готови да се стоварят при най-леко докосване.
Седях в колата на Блейкстоун, с горяща цигара между пръстите ми, а тялото ми беше студено и трепереше.
Блейкстоун седеше до мене. Не говореше, но пушеше и се взираше навън през обливания от дъжда прозорец. Наблюдаваше малката група полицаи, които надзъртаха надолу през ръба на скалата.
Точно зад нас беше Ив в своята кола. Беше постъпила твърде умно да вземе колата си и да дойде след нас. Сега вече мокрото й и окаляно състояние не можеше да бъде подозрително.
Много силно ми се искаше да отида при нея, но знаех, че това ще бъде опасно. Затова си седях мирно, чакайки, и мисълта ми оглеждаше всяка подробност от последните два часа, като се опитвах да се уверявам, че не съм направил грешка.
Една висока, широкоплещеста фигура изпъкна отпред, облягайки се на колата и взирайки се в мен през прозореца.
— Мъртва е. Току-що я намериха.
Насилих се да погледна нагоре и да срещна твърдите му сини очи.
— Не мислех че може да бъде жива — казах бавно. — Надявам, се че е станало бързо.
Усетих очите му да ме пронизват.
— По-добре вие да се върнете в къщата. Няма смисъл да стърчите тук наоколо. Можете да оставите всичко на мен.
— Благодаря.
Погледът му се премести от мен върху Блейкстоун.
— Кой е той?
— Райън Блейкстоун, моят брокер. Беше с мен тази вечер.
Трябваше да си откъсна езика, щом казах това. Разбрах че направих грешка. Не трябваше да предлагам алиби докато той не ми го поиска. Кимна и се дръпна назад.
— О’кей, мистър Уинтърс. Ще се видим на сутринта.
— Ще ви чакам в къщата.
— Искаш ли да тръгвам, Чад? — попита Блейкстоун, когато Легит се върна на края на скалата.
— Добре.
Обърнах колата и спрях успоредно на колата на Ив.
— Не можем да направим нищо, мис Долън. Вестъл е мъртва. Аз се връщам. По-добре идвайте и вие. — Потеглих за да й спестя мисълта да каже нещо, което Блейкстоун може да чуе, и карах към къщата в мълчание.
Блейкстоун не пожела да влезе. Каза няколко съчувствени думи, добави, че ще се занимае с фирмата на Байленд и си тръгна.
Отидох в кабинета си. Седнах. Краката ми бяха омалели и лошото чувство на шока ме владееше. С неспокойна ръка си налях уиски и го глътнах.
Ив влезе и затвори вратата.
— Какво направи с комбинезона? — я попитах.
— Суши се в моята стая. Ще го сложа пак в гаража — първата ми работа утре сутринта.
— Сигурна ли си, че Харгис и Блейкстоун са уверени, че аз бях в кабинета?
— Да. Беше толкова добре, че и аз самата почти вярвах, че ти самият си там.
— По-добре кажи на Харгис, че Вестъл е мъртва.
— Да.
Станах несигурно на краката си. Желаех да ме успокои с ръцете си.
— Свободни сме, Ив. Разбираш ли го?
Бледото й лице беше напълно безизразно. Сините й очи бляскаха зад очилата.
— Да.
Тръгнах към нея.
— След няколко месеца ще бъдем женени.
— Не се приближавай към мен!
Тонът й ме спря, като че ли се бях ударил в стена.
— Какво искаш да кажеш? В тази стая сме в безопасност, какво ти става?
— Никъде не сме в безопасност. Стой по-далеч от мен. Ако лейтенант Легит си помисли, че между нас е имало нещо, ще разбере, че ние сме го планирали. — Гласът й едва надвишаваше шепот. — Свърших с теб, Чад. Разбираш ли? Трябва да стоиш по-далеч от мен.