— Докажи го — отговорих аз. — Докажи, че аз съм го направил!
— Естествено, не може да си го направил сам — ченгето се наведе напред, фиксирайки ме с очи. — Измислил си някакъв номер с магнетофона. Ще го разгадая. Убеден съм обаче, че не би могъл да го направиш сам. Ив Долън ли ти помогна? Може би тя се крие зад това? Може би тя е тази, която те накара да убиеш съпругата си, Уинтърс?
Студена пот започна да избива по лицето ми.
— Мис Долън? Защо да го направи? Ти си луд! Никой от нас няма нищо общо с това.
— Защо тя? — повтори топ и зъбите му лъснаха в подобие на усмивка. — Не си ли видял още завещанието на съпругата си, Уинтърс?
Беше време да се стресна отново.
— Разбира се, че не съм. Какво общо има нейното завещание с всичко това?
— Има много общо… То е в полза на мис Долън.
— И какво от това? Вестъл ми каза. Тя е оставила на мис Долън петдесет хиляди долара. Това е хубавичка сума, но не достатъчно голяма, за да я накара да извърши убийство. Знаеш това така добре, както и аз!
— Кой е казал, че са петдесет хиляди? — попита Легит, а суровите му очи дълбаеха по лицето ми. — Твоята жена й остави тридесет милиона. Тази къща също е нейна. Ти не се показа достатъчно умен, Уинтърс. Всичко, което изкара с твоето убийство е три милиона долара. Това е всичко, което ти е оставила твоята възлюбена. Тъй като секретарката й е посредствена, скучна и старомодна, тя получава всичко. Това знаеше ли го?
Студената пот обля лицето ми като душ и слезе в гърба ми.
— Лъжеш! — извиках и юмруците ми несъзнателно се стиснаха. Той ми се усмихна благо.
— Това беше удар право в сърцето, а? Аз видях завещанието. Ти получаваш три милиона. Ив Долън получава цялата собственост на жена ти, къщата и тридесет милиона долара. Остатъкът от парите се разпределят по разни милосърдни дарения. Жена ти пише в завещанието си, че никога не си вземал пари от нея. С удоволствие и от тази гледна точка се оправдава, че въобще ти оставя някакви средства. Като че ли си надценил коза си.
Успявах да запазя контрола си по някакъв начин, но едва-едва. Бях ли станал за Ив дебелият край на тоягата? Дали тя и Лари не ме бяха примамили да убия Вестъл? Това обясняваше внезапната промяна на поведението й спрямо мен. „Сега не бих се оженила за теб, дори и да си последният мъж на земята.“ Това не беше ли достатъчно доказателство, че тя никога не ме е обичала? Тя беше признала, че е чела завещанието. Значи трябва да е знаела, че ще получи всичките тези пари. И още обичаше Лари. Като наследница на тези тридесет милиона долара беше достатъчно да му се усмихне и той щеше да дотърчи на бегом.
Един студен, свиреп възел от гняв започна да се затяга в мен. Знаех, че Легит ме наблюдава и се напънах да срещна погледа му.
— Е, вярно е тогава, че мис Долън е много щастлива жена — казах аз, като свих рамене. — За мен три милиона долара са предостатъчни. Прави си каквито щеш заключения, Легит, но не можеш да ми натресеш нищо.
— Тя помагаше ли ти? — попита той, като се вглеждаше упорито в мен. — Това ли беше начинът, по който го изработихте? Вие двамата сте успели някак си да измамите Харгис и Блейкстоун. Те са решили, че са те видели в тази стая, докато ти си бил вън и си убивал жена си.
Господи! Той беше разгадал почти цялата истина.
— Продължавай да си сънуваш! Не съм убивал никого! Работих тук цяла вечер и си имам свидетели.
Той стана бавно от стола си — масивното му тяло не му позволяваше да скача като птичка.
— Ще те хвана, Уинтърс. Ще строша това твое алиби, ако ще това да е последното, което ще направя в живота си. Ще ми достави огромно удовлетворение да дойда тук и да те прибера. Няма да мине много време. Когато един убиец се старае да бъде умен, обикновено забравя нещо важно… Недей забравя и това, че съдът мрази умния убиец!
— Продължавай дърдоренето си — отговорих, като вдигнах очи нагоре и го погледнах. — То няма да те доведе до никъде.
— Ще видим! Ще човъркам това алиби, докато се разпадне не парчета. Някъде по веригата му има пролука и аз ще я открия.
Излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си. Добрах се неуверено до прозореца и го проследих, докато тръгна.
По-късно взех колата и тръгнах към Идън Енд, където можех да бъда сам. Паркирах близо до пясъчните дюни, запалих цигара и се замислих дълбоко. Бях потресен. Знаех, че сега всичко зависеше от моето алиби. Бях убеден, че е желязно, иначе Легит щеше да поеме риска и да ме арестува.