— Да.
— Какво каза?
— Попитах за теб. Каза, че си излязъл. А аз те чух да говориш. Диктуваше някакво търговско писмо. Не исках да те смущавам, затова затворих.
Пуснах я. Чувствах се толкова зле, че сметнах, че ми прилошава.
— Чад, мили!
— Затвори си проклетата муцуна! — изръмжах аз.
Смъкна се боязливо от кушетката и притича до барчето. Можех да й призная това: знаеше какво да прави в стресова ситуация. Количеството уиски, което бутна в ръката ми, можеше да събори и муле.
Изпих го сякаш беше вода. Ако не беше взела чашата от треперещата ми ръка, щях да я изпусна.
— Миличък, ужасяваш ме. Какво ти стана? Защо изглеждаш така?
Уискито ме поуспокои. Погледнах я.
— Сигурна ли си, че си ме чула да диктувам писмо?
— Да. Беше нещо за някакъв цимент… „Конуси“…
— Докато аз говорех, тази жена ти каза, че ме няма?
— Да.
— Ясно ли говореше? Чу ли я ясно? — Да. Дори ми се стори, че звучи нервно. Гласът й беше писклив.
— Добре — станах на крака. — Остави ме сам за момент. Искам да помисля.
Тя седна на кушетката, втренчена в мен. Лицето й беше тебеширено бяло, а очите й — широко отворени и пълни със страх.
Уви. Не можех да мисля. Треперех от главата до петите. Единственото нещо, което изпълваше главата ми, бяха думите на Легит, когато говорехме след боксовият мач: „Точно когато някой е напълно уверен в себе си, тогава се открива за някакъв баламски удар. Виждал съм да се случва много пъти в моята професия. Да вземем пример: някой извършва убийство. С много труд успява да го прикрие, измисля си фалшиво алиби или прави това да изглежда, сякаш друг го е извършил. След това си въобразява, че е в безопасност. Но не е. Точно когато най-малко го очаква и… бам! Подхлъзва се на собствената си увереност и пада на гърба си. Само че го очаква нещо по-лошо от една счупена челюст.“
Движех се бавно из стаята. Бях толкова уплашен, че дишах с усилие.
— Чад, какво има мили?
Обърнах се и я погледнах. Не знам какво изразяваше лицето ми, но тя изписка тихо и покри уста с ръка.
— Какво съм направила, Чад?
Доближих се до нея.
— Направила? Ти, глупава кучко! — изкрещях насреща й — Отнела си бъдещето ми.
Свих си юмрука и я ударих по глупавото, уморено, порочно лице. Тя изхвръкна от кушетката и се претърколи на гърба си върху пода.
Не я погледнах повторно, дори не се бавих да си взема шапката. Отворих широко входната врата и изхвърчах надолу по стълбите, сякаш всички дяволи от ада ме гонеха.
Глава XIX
Големият часовник на кметството удари девет и половина. Булевард „Рузвелт“ беше претъпкан. Смесих се с тълпата като гол човек, прикриващ се под одеяло.
Погледът ми се рееше навсякъде. Знаех, че полицията вече ме търси. Бях оставил „Кадилака“ зад блока на Глория. Неговото характерно кафяво и бяло оцветяване представляваше лесна цел за полицаите, ако вече ме търсеха.
Хлътнах в една аптека на ъгъла и си купих зелено оцветени слънчеви очила. Нямаше да бъдат голяма маскировка, но ми даваха слабо усещане за сигурност. Искаше ми се да не бях изхвръквал от апартамента на Глория без шапката си. Прекосих площада до редицата телефонни будки и набрах номера на Джошуа Морган.
— Тук е Чад Уинтърс — изграчих в слушалката. — Къде е тя сега?
— Почакайте, мистър Уинтърс. Сега ще проверя — отговори отзивчивият глас на Морган.
Стоях срещу стената на будката и наблюдавах входа на аптеката. Сърцето ми биеше до пръсване, а устните ми лепнеха. Не можех да задържа ръцете си спокойни.
— Там ли сте, мистър Уинтърс? Напуснала е Клифсайд снощи, скоро след вас — каза той. — Взела е със себе си голям куфар. Сега пребивава в „Палм Бийч хотел“.
— В момента там ли е?
— Да. Закуската й е била изпратена в стаята преди двадесет минути.
— Кой е номерът на стаята й?
— Сто петдесет и девет, първи етаж, отпред.
— Благодаря ви. Продължавайте да я наблюдавате.
— Разбира се, мистър Уинтърс.
Затворих телефона, запалих цигара, сложих си слънчевите очила и излязох на улицата. Спрях едно такси.
— „Палм Бийч котел“.
Хотелът имаше изглед към морето. Това бе най-реномираният и най-скъпият хотел в града. Спрях таксито пред входа на площадката пред хотела.
— По нататък ще вървя — казах на шофьора и платих. Пред главния вход бяха наредени на опашка много коли. Главният носач и малка армия от помощници обикаляха около колите, събираха бакшиши и се занимаваха с багажа на пристигащите. Бяха твърде заети за да ме забележат, когато минах край тях и се отправих към въртящата се врата.
Голямото фоайе беше също пълно със заминаващи гости. Пред рецепцията се бе събрала малка тълпа от тях. Всички носачи се занимаваха с багажите на гостите. Отидох до стълбището, без някои да ми обърне внимание.