— Не бих те питал, ако не исках. Сега вече нямаме нищо. Твоите трийсет милиона се изпариха. Сега трябва да избереш — Лари или мен. Мисля, че мога да те спася. Той не може. Желаеш ли да се бориш заедно с мен или искаш да опиташ самостоятелно?
— Ти къде ще отидеш?
— Хавана, след това Южна Америка. С късмет и, ако действаме бързо, бихме могли да се загубим в Южна Америка. Идваш ли с мен?
— Да.
Сграбчих я.
— Сигурна ли си? Ще започнем заедно нов живот. Можем да преодолеем този удар, Ив, ако се държим заедно. Но сигурна ли си?
— Да, Чад.
Дръпнах я към себе си и я целунах по устата.
Почувствах, че трепери.
— Облечи се и побързай — казах й, като я пуснах. — Остави всичките си неща. Нека хората от хотела да не разберат, че напускаш. Аз ще ида да събера всичките пари, върху които мога да сложа ръце. Върви в къщата, Ив. Отвори касата и вземи скъпоценностите й. Нищо от тях, освен диамантите, не е застраховано. Никой не знае какво е имала. Остави диамантите, но вземи останалото. В тази каса трябва да има неща за един милион долара и ние трябва да ги вземем. Ще те видя в къщата след три четвърти час. Аз ще купя самолетните билети. Легит сигурно още не е отишъл при Блейкстоун, но ние трябва да бързаме.
Тя кимна и започна да се облича.
— Ще се видим в къщата. Доближих се до вратата.
— Дръж си нервите! Ще ги бием, но трябва да побързаме.
— Да, Чад.
Тя ме погледна. Очите й бяха като дупки в чаршаф.
— Ние двамата заедно можем да преобърнем света — казах аз.
— Да, Чад.
Движех се нагоре по скалата. Бях нащрек, готов за изненади. Взех под наем един стар „Буик“ от един клиент на банката, собственик на гараж.
Познавах го добре и в неговата безлична овехтялост се чувствах в безопасност от дебнещите очи на ченгетата.
На задната седалка лежеше един куфар. Той съдържаше акции и пари на стойност сто хиляди долара, взети от банката и от сейфа в моя кабинет. Имах два самолетни билета за Хавана в джоба си. Бях готов да изчезна.
Забавих се малко повече, отколкото бях предвидил. Имах над петнайсет минути закъснение.
Портите на Клифсайд зееха отворени и аз преминах през тях без проблеми. Продължих нагоре по алеята. Нямаше и следа от колата на Ив, но това не означаваше нищо. Тя нямаше намерение да огласява факта, че си е у дома.
Оставих колата в един от гаражите и отидох пеша до къщата. Бутнах вратата и влязох в обширния, мрачен хол. Спрях и се ослушах. Никакъв звук не достигна до мен. Чудех се дали Легит беше идвал вече тук и дали не чакаше някъде в къщата, за да ни залови.
— Ив!
Гласът ми прокънтя нагоре по стълбището, по дългите коридори и изпълни въздуха в огромния хол.
Никакъв глас не отговори. Влязох в приемната, но и там бе мъртвило. Вдигнах домашния телефон и набрах номера на нейната стая. Никой не отговори на упоритото ми звънене.
Времето минаваше. Разполагахме с четиридесет и пет минути, за да стигнем до летището.
Излязох пак в хола.
— Ив!
Пак останах без отговор.
Студена бяс започна да се навдига в мен. Нова измама! Не бях изненадан. Това потреперване в нея когато я целувах беше ме предупредило за възможността да избяга отново.
Този път обаче нямаше да й се размине!
Върнах се в приемната и набрах номера на Морган.
— Тук е Уинтърс. Къде се намира сега?
— Моят човек току-що ми докладва, мистър Уинтърс — отговори Морган. — Когато вие напуснахте хотела, тя води разговор с хотел „Атлантик“, в Идън Енд. Моят човек познава оператора на Палм Бийч…
— Това няма значение. С кого говори в хотел „Атлантик“?
— С някой си Лари Грейнджър. Тя уговори да се срещнат в някаква барака на плажа в два и половина днес следобед.
— Каза ли коя барака?
— Не. Изглежда, че той знае. Но аз ще наредя на моя човек да я следи, мистър Уинтърс. Ще го направя заради вас.
— Всичко е о’кей. Можеш вече да си изтеглиш човека. Мис Долън вече не ме интересува. Изтегли го веднага и ми приготви сметката си. Направи я хиляда долара: ти си ги спечели.
— Благодаря ви, мистър Уинтърс. Оставам ви задължен. Сигурен ли сте, че не желаете повече доклади?
Стиснах слушалката тъй силно, че пръстите ме заболяха.
— Да. Изтегли си човека веднага.
— Добре, мистър Уинтърс. Винаги когато желаете…
Така, значи пак беше Лари.
Можеше да бъде само една барака на плажа — тази на Вестъл, където бяхме репетирали и заговорничили за смъртта пак там тези двамата щяха да изчезнат. Така поне смятаха да направят.
Погледнах часовника си. Беше дванадесет и половина. Имах много време. Вдигнах слушалката и се обадих на хотел „Атлантик“.
— Рецепцията? Имам съобщение за мистър Грейнджър. Ще го приемете ли?