Выбрать главу

— В момента е навън.

— Предайте му следното: „Лари Грейнджър, закъснение, не идвай до пет и тридесет. Същото място, както е уговорено. Ив.“ Приехте ли?

Служителят потвърди.

— Предайте му го веднага, щом дойде. Очаквате ли го скоро?

— Всеки момент. Отиде да приготви колата си.

— Отлично — и затворих телефона.

Отидох към вратата. След това се спрях, като усетих, че космите на тила ми настръхнаха.

По алеята идваше една синьо-бяла полицейска кола. Докато я гледах през прозореца, тя спря рязко и Легит излезе от нея, последван от Блейкстоун, Харгис и едно униформено ченге.

Те тръгнаха към къщата.

* * *

Тъкмо когато влизах в една тъмна ниша между приемната и кабинета на Вестъл, звънна звънецът на главния вход.

Можех да напусна къщата прел жилищата на прислугата, без да бъда видян, но ме обхвана внезапно любопитство да разбера какви намерения има Легит и защо е довел Блейкстоун и Харгис със себе си. Обстановката беше твърде сложна, за да се откажа да се сдобия с някаква свободна информация.

Звънецът на входната врата звънна няколко пъти, преди Легит да я отвори и да влезе в хола.

— Обиколи и огледай къщата, Джонстън — каза той на ченгето. — Не изглежда да има някой в нея, но да проверим. — Обърна се към Блейкстоун. — Ако вие двамата дойдете в приемната…

Гледах как Харгис и Блейкстоун го последваха, докато ченгето се движеше по коридора и мина през вратата, водеща в квартирите за прислугата.

— Във всичко това грешите, — чух Блейкстоун да казва. — Чад не би направил такова нещо. Зная, че през цялото време беше в кабинета. Аз не само, че го чувах, но, дявол го взел, също така и го виждах!

— Видял сте ръката му върху стола. Това не значи, че сте видял него, мистър Блейкстоун — троснато каза Легит. — Може и да е сложил сакото си на стола с шина вътре в ръкава. Видяхте ли някаква друга негова част, освен ръката му, Харгис?

— Не, сър, не видях.

— Мис Долън ли ви държеше далеч от него?

— Да, сър.

— Още не мога да го повярвам — каза разгорещено Блейкстоун. — Ами, че той ми говори.

— Тя е управлявала магнетофона: малко упражнения, повече самообладание и постановката е готова — каза Легит. — Лентата е била приготвена предварително.

— Съжалявам. Все още не ми се вярва — каза Блейкстоун.

— Съдиите ще повярват — озъби се Легит. — Ако той е бил тук и е диктувал писма, защо звънът на телефона не е бил записан? Това е едничкото нещо, за което той не е могъл да се подготви. Вие двамата сте чули звънеца и сте били във външната стая. Лентата е трябвало да го запише, но не го е записала. Това доказва, че магнетофонът е възпроизвеждал!

Избърсах с носната си кърпа изпотеното си лице. Явно бях подценил това ченге. Дори и в най-лошите си кошмари не съм си представял, че може толкова бързо да се добере до истината.

— Той няма никакъв шанс да избяга, нали, сър? — тихо попита Харгис. — Не бих желал дори да си помисля, че може да избегне наказанието след всичко което стори на мис Вестъл.

— Няма да избяга — каза Легит мрачно. — Засега се е укрил от погледа ни, но всички пътища, летището и железницата са наблюдавани. Няма да стигне далеч.

Това беше информация, която си заслужаваше да се знае. Дори още докато стоях в тъмната ниша и слушах самоуверения глас на Легит, един план за измъкване започна да се оформя в главата ми.

Ченгето се върна в хола, мина покрай мен и влезе в приемната.

— Няма никои в стаите на прислугата, сър. Да се кача ли горе?

— Да, поогледай. Не смятам, че той ще е тук, но може тя да е. Напуснала е хотела си преди един час. Мак е изпуснал да я залови само за десет минути. Виж дали не е в стаята си.

Значи те търсиха вече и Ив.

Тихичко излязох от моето скривалище и се вмъкнах в кабинета на Вестъл. Стоях зад вратата и се ослушвах. Чух ченгето да прекосява хола и да се качва по стълбите.

На бюрото се намираше магнетофонът на Вестъл. Отидох до него, взех го и тихичко излязох от кабинета. Отворих вратата към стаите на прислугата и тръгнах бързо по коридора към задния изход.

Стигнах до гаража. Отворих вратата на колата и сложих магнетофона на предната седалка. Не рискувах да паля двигателя на колата. Знаех, че звукът на мотора ще се чуе ясно в къщата. Пътят започваше със спускане по наклон. Клекнах под волана и освободих ръчната спирачка. Колата се заспуска надолу и излезе на алеята. Запази инерцията си до отдалечената желязна порта. Когато бях убеден, че съм вън от видимостта на къщата, завъртях ключа за запалването и включих на скорост. Когато двигателят заработи, натиснах педала за газта и изчезнах бързо от това проклето място.