Тя ме погледна твърдо.
— Вие, изглежда желаете да се погрижите днес за всичко. Имате ли решение и за това?
— Не е нужно решение. Бърджис иска да превърне същата в бардак и само от вас зависи дали искате един от имотите на баща ви да стане бардак.
Можах да видя по внезапното й намръщване, че не трябваше да се изразявам така грубо.
— Е добре, съществува и проблемът с наемателите — каза тя. — Мистър Ледбийтър ми каза, че не бива да ги изгонвам. Той изглеждаше много разстроен, като си помисли, че оставали без дом.
— За това не бива да се безпокоите. Аз ще го уредя.
Тя повдигна веждите си.
— Как бихте го уредил?
— Това е моя работа, мис Шели. Аз ще го уредя по мой начин и повярвайте ми то ще бъде уредено.
— Добре. Тогава аз ще продам имота.
— Ще се видя с Бърджис тази сутрин.
— Всичко това е много задоволително, мистър Уинтърс. Не съм предполагала, че ще се окажете такава фурия.
— Станаха много промени и за мен беше очевидно, че нещо не е наред. Банката забравя, че клиентът винаги има право.
Тя погледна часовника до леглото.
— Толкова ли е часът? Аз имам среща след един час, а още дори и не съм облечена.
Това беше едно доста грубо бягство. Вестъл получи всичко, което искаше и сега искаше да се освободи от мен. Изправих се.
— Срещата с вас ми беше приятна, мистър Уинтърс — каза тя и протегна костеливата си ръка.
Почувствах я студена и крехка в моята.
— Мисля, че сте много умен и съм много доволна от промяната. Ще кажа на мистър Стърнууд.
Усмихнах й се.
— Добре! Сега, мис Шели, има две дребни неща, които бихте могла да направите за мен.
— Да?! — гласът й изстина изведнъж. — Какво бих могла да направя за вас, мистър Уинтърс?
— Искам бързо да уредя тези неща за вас, но нямам транспорт. Ще бъде добре, ако можете да ми заемете една кола за ден-два.
— Но това е работа на банката да ви снабди с кола.
— Банката не бива да знае за промените, докато те не са направени — казах аз, — но ако нямате резервна кола…
— Резервна кола? — отвърна тя бързо. — Имам шест резервни коли.
— Тогава вероятно можете да ми заемете една?
Тя прехапа гневно устните си. Виждах, че не обича да се разделя и с една от колите си. Не би искала да се раздели с каквото и да е.
— Добре, мисля, че мога. Само за ден-два. Идете в гаража и Джо ще ви даде една.
— Може би ще бъдете така добра да му телефонирате. Не бих желал лоша кола, както шампанското.
Първо изглеждаше разярена, след това внезапно се разсмя.
— Вие сте страшно нахален, но ми се струва, че започвате да ми харесвате. Без съмнение знаете какво искате и къде отивате.
— Мисля, че зная. Другото нещо, което искам е дреболия. Предполагам, че в бъдеще ще имам да върша за вас куп поверителни неща. Един пример е данъчният проблем. В момента работя в общия офис на банката, където всеки може да надникне през рамото ми и да види какво върша. Във ваш интерес би било ако имах мой собствен кабинет.
Тя загуби своя покровителствен вид. Започваше да гледа на мен, като на човек, а не като на животно-изпълнител, след това внезапно се изкиска.
— Знае ли този стар глупак Стърнууд, що за чиновник си има? Бас държа, че не знае. Аз мисля, че вие ще стигнете далеч, мистър Уинтърс. Във всички случаи разчитайте на мен. Кажете, че настоявам да имате свой личен кабинет.
Ето как сложих ръце на кола и на кабинет. Виждате ли какво мислех, като казах, че вратите към света, към който се стремях, бяха широко отворени.
И това беше само началото.
Глава III
Моу Бърджис седеше зад едно очукано писалище с угасена пура между гнилите си зъби и с черна мека шапка на темето си. Той беше дребен човечец, тънък, с нос като рибарска кука и с тен като корем на жаба. Една червенокоска, с бюст на примадона, се отдели от една пишеща машина и ми препречи пътя с бедрата си, за да не ме допусне до Моу.
— Какво искате, — попита тя с глас, не по-звучен от захвърлени по стъпалата надолу празни консервени кутии.
— Идвам при него — казах аз, сочейки към Моу. — Смени сценария, сладурче. Това не е нито времето нито мястото.
Заобиколих я и му се ухилих, а след това му казах кой съм.
— Аз съм наследникът на Ледбийтър. Отговарям за делата на мис Шели.
Той ме огледа, обхвана с поглед якето ми с големите джобове и се наведе напред за да изследва обувките ми.
— Извинете ме, мистър Уинтърс, но вие някак не изглеждате като човек от банката.
— Да оставим всичко това. Купувате ли още номер 334 на „Уестърн Авеню“?
— Да, но онзи Ледбийтър каза, че не е за продаване.
— Същата цена ли давате все още?
— Разбира се.
— Може би аз мога да го уредя, ако червенокоската излезе навън и се полюбува на гледката за пет минути.