Григор Гачев
Подходящата грижа
— И защо все пак мислите, че това ваше… нещо е, хм, извънземно?
— Като начало, то не е мое! Лина, докарай онова!
След мъничко чух весело топуркане по стълбите.
— Миме, повиках мама, а не теб! И… За кой път вече ти казвам да не пипаш това нещо с ръце?
— Това не е „това нещо“, татко! Казва се Снупи! Аз му го измислих! — гордо вирна нос малката. — Не му ли отива?
Инспекторът гледаше като хипнотизиран безформеното парче зелено желе в прегръдките на дъщеря ми. Приличаше на Чърчил в момента, в който му съобщават за атаката на Германия срещу Англия.
— Отива му — въздъхнах аз. — Чудесно му отива. Само го остави.
Мими се нацупи, но остави внимателно желето на пода. То бързо потече обратно към крачетата й и започна да се трие в тях. Вече бях престанал да настръхвам при гледката. Ако беше опасно, досега не знам колко пъти… Бррр.
— Не може ли да си го държа, татко? Много е гушкаво!
— Не може. И не ни пречи, говорим за сериозни неща. — Не вървеше да й се скарам пред регионалния инспектор по опазването на реда. Едвам бях издействал да ме свържат с него, и нямам представа как се съгласи да дойде лично. Изглежда преименоването им от министри на инспектори покрай идването на извънземните и обединението на държавите беше повлияло благотворно.
Той приглади неволно перчема върху олисялото си теме и се окашля:
— Добре, разбирам. Хм. Виждам, че… наистина не прилича на земна форма на живот… И какво предлагате да направим?
— Да повикаме някой от извънземните, за да каже какво е, и… — Крадешком погледнах към Мими. — Какво да го правим.
Посетителят ми грижливо почисти въображаема прашинка от ревера си и ме изгледа строго под вежди:
— Кажете, хм, това нещо пречи ли ви реално?
— Естествено! Непрекъснато съм на нокти, откакто е наоколо!
— Нямам предвид това. То причинило ни е на вас конкретно, хм, някаква вреда?
Неволно погледнах превръзката на лявата си длан.
— Не. В интерес на истината, не помня такъв случай.
— А това, хм, на дланта ви? Нека бъдем ясни докрай.
— Изгорих се на оксижена… Бях взел под наем един оксижен, и се опитвах да изгоря нещото, но нали не умея да работя с него…
— А нещото, хм, не се ли отбраняваше?
— Не. То по принцип не се отбранява. Биеш го с чук — стои си, и не мърда. Стреляш го — стои. Режеш го с оксижен — стои. На моменти бих казал, че дори се нагласява, за удобство. Вероятно негово, като гледам колко е ефектът.
— Ето, виждаш ли, татко! Толкова е добър, а пък ти само го мъчиш! — намеси се пак Мими.
— Пробвахте ли да престанете да го храните? — намеси се инспекторът.
— Ами… ние май не знаем какво яде. И яде ли изобщо.
— Сандвичи, татко! Оня, гадния, му го дадох на него. Изяде го до трошичка!
Мислено се прекръстих.
— И не само това — чух гласа на Лина зад гърба си. Не бях забелязал кога е слязла по стълбите. — Мисля, че яде боклук.
— Боклук? Не съм го видял да рови в кофата.
— И аз. Но не знам дали знаеш, една къща трябва да се мете и мие от време на време…
— А, знам, естествено…
— Та, от две седмици насам не съм пипвала прахосмукачката. Навсякъде блести от чистота. А преди няколко дни забравих да измия чиниите от вечерята — на сутринта също блестяха. Занесох една в института ми, да я проверят за всеки случай — оказа се по-чиста от съдовете за аналитични реактиви. Струва бая пари един съд да се изчисти до такава степен…
— Защо не си ми казвала досега?!
Инспекторът вдигна длан и ме прекъсна:
— Моля, моля. Както разбирам, досега това нещо не ви е заплашило, хм, по никакъв начин, така ли?
— Така е, но…
— И по никакъв начин не ви е в тежест, или във вреда?
Усетих накъде бие.
— Не желая да треперя повече около това проклето нещо! Не зная какво то може да причини на семейството ми, така че не смятам да го търпя и минута повече! Имам деца, на четири години и на шест месеца, и съм готов на всичко за безопасността им!
Инспекторът бавно поклати глава.
— Разбирам опасенията ви, но… хм… редно е и вие да разберете опасенията на властта.
— Любопитен съм. След като очевидно тя няма страхове за семейството ми.
— Отношенията ни с извънземните, както знаете, са още в начален стадий — продължи той, като старателно не ме чу. — Държат се добронамерено и приятелски, но кой може да каже какви са всъщност? Особено при положение, че очевидно са далеч по-могъщи от нас… Така че предпочитаме да имаме колкото се може по-малко контакти с тях, и да им даваме колкото се може по-малко информация за себе си. Особено по повод наши вътрешни проблеми.
— А аз какво да правя с това нещо тук?