— Не е далеч — рече той. — Нали никой не изостава?
Надзърнах през рамото си. Всички си бяха вдигнали качулките, затова ми беше трудно да различа контрабандистите от нас. Преброих един светъл кичур — Тека, подутина на главата — кока на Етрек, ръба на луничав нос — Иса, и бърза походка — Сифа. Обърнах се напред.
— Така изглежда.
Зит ни поведе по една улица, после по друга, докато наближихме малка порутена кооперация. Когато завъртя ключа, над нас светна лампа. В разхвърляния апартамент на приземния етаж нямаше накъде да се завъртиш. По стените на коридора бяха облегнати маси, шкафове и столове.
Дръпнах се встрани, докато другите влязат един след друг, и преброих Тека, Етрек Сифа и Иса, преди да се сетя, че забравям Айджа. Тъкмо когато усещах да ме обзема паника, го видях да подтичва към вратата.
— Какво те забави? — сопнах му се рязко.
— Развърза ми се обувката.
— И не можа да минеш две улици с развързана обувка? Нямаше да умреш, я.
Айджа извъртя очи и затвори вратата след себе си.
Апартаментът не беше голям. Една стая служеше за всекидневна, трапезария и спалня, подът беше застлан с тънки матраци, един от които имаше дупка и от нея се показваше пълнежът. Имаше баня, но душът беше една тръба, която се подаваше от тавана, а мивка нямаше. Когато влязох в кухнята, Зит подгряваше вода за чай.
— Тази нощ ще спим тук — каза ми той.
— Искаш ли помощ?
— Не, освен ако не си веща в опасното изкуство на рязането на тихоцвет.
Повдигнах едната си вежда насреща му.
— О, така ли? Пълна си с изненади. Ела го нарежи тогава.
В кухничката беше тясно за двама души, но аз се настаних до дъската за рязане, а той застана пред печката. Подаде ми буркан с пресни цветове тихоцвет и ръкавиците, с които щях да работя, за да не се отровя, после ми посочи чекмеджето с ножовете.
Сложих наопаки тихоцвета на дъската и притиснах широката част на ножа в мястото, където цветчетата се съединяваха, за да ги разделя. После разрязах по дължината тъмночервената ивица до центъра на едно от цветчетата и то легна приравнено като с магия.
— Отлично. Къде си се научила?
Мълчах. Изкушавах се да нарека Акос приятел, но думата ми се струваше твърде проста и незначителна за това, което той значеше за мен.
— Е, забрави, че попитах — рече Зит и се пресегна да вземе буркан с нещо друго от високите наклонени лавици.
— Този апартамент твой ли е? Или на друг?
— Беше на майка ми, преди да почине. Умря от треска. Това беше, преди да измислим как да внасяме лекарства контрабандно. — Зит наведе глава над чайника върху единствения котлон и почука буркана, за да поръси водата с прах от черупки на фензу.
Продължих да режа тихоцвета. Моето семейство носеше вината, че майка му беше останала без лекарства — Лазмет беше започнал да трупа даренията от Отир, а Ризек беше продължил този ред. Аз си бях получила скъпата ваксинация като дете.
— Бях влюбена в него, момчето, което ме научи да приготвям тихоцвета. — Не бях сигурна защо му разказвам това — може би защото той беше споделил част от своята болка с мен и аз исках да му отвърна със същото. Размяната на истории можеше да не е равна, но те бяха един вид валута, неговата болка срещу моята. Път към доверието. — Той ме напусна. Без обяснения.
Зит заклокочи с преувеличено отвращение в гърлото и аз се усмихнах.
— Какъв кретен!
— Не е кретен, но е мило, че го казваш.
За вечеря пихме чай и ядохме топъл хляб. Не беше най-хубавото ядене, което бях яла, но не беше и най-лошото. Другите контрабандисти стояха настрани, освен Зит, който седна до Етрек и с часове разправяше случки от детството им. Не след дълго всички се смеехме на тъжните опити на малкия му брат да си прави шеги с него и на собственото му яростно отмъщение.
След това всеки си намери къде да легне, което не беше лесна задача в тясната стаичка, и един по един всички се унесоха в сън. Аз от край време мъчно заспивах, особено на непознато място, затова скоро се измъкнах през задната врата и седнах на стъпалата с лице към уличката.
— Видях те, че стана. — Тека седна до мен на стъпалото. — Не спиш по много май.
— Загуба на време — обявих аз.
Тека кимна.
— Дълго време не можех да спя след… — Тя махна с ръка над превръзката на окото си. — Споменът беше малко ужасен.
— Малко — изсмях се късо. — Чудно какво по-ужасно може да има. — Замълчах и си спомних публичната екзекуция на майка ѝ. — Не исках… извинявай.