— Няма защо да внимаваш толкова с мен. — Тека ме погледна с ъгъла на окото си. — По-рано не те харесвах, защото си бях направила твърде много прибързани заключения. След като се отърсих от тях… ето ме тук на безумната ти мисия.
Ухилих се.
— Да, тук си.
— Тук съм, затова не приемай лично въпроса, който ще повдигна — рече тя предпазливо. — Акос.
— Да? — погледнах я мрачно. — Какво за него?
— Честно ли? — Тя въздъхна. — Страх ме е малко, че след като знаеш, че той е тук жив, в решаващия момент ще предпочетеш да спасиш него, вместо да теглиш ножа на Лазмет. Тази мисъл ме измъчва, откакто ти казах за него.
Седях известно време, заслушана в нощния въздух. В тази част на града той ехтеше въпреки вечерния час и атмосферата на отчаяние, която се беше спуснала над цяла Воа. Хората се караха, смееха се, свиреха в апартаментите си по всяко време на денонощието, или поне така ми се струваше. Дори в уличките виждах светлината на все още запалените фенери, които открито предизвикваха нощта.
— Страх те е, че ще стане като последния път, когато не убих Ризек.
— Да — рече Тека, без да трепне. — Страх ме е.
— Този път е различно. Този път залогът е… по-голям.
— По-голям?
— Да, по-голям. По-рано той беше всичко, което имах, най-хубавото нещо, което имах. Сега вече не е така.
Тя се усмихна и аз я смушках с рамо.
След това чух нещо зад мен. Скърцане. Стъпка на крак върху стара дъска. Обърнах се и видях черния силует на мъж във всекидневната. Беше войник, ако се съдеше по едрото му телосложение, и беше насочил напред меч на потока. Под оръжието — там, където беше лежал завит Айджа, мястото беше празно.
Айджа го нямаше. А някой беше влязъл.
Обърнах се, изправих се и се затичах с вик. Силуетът се приведе с вдигнат меч, а в същото време аз стъпих върху нечий крак и блъснах натрапника. Ръцете ми се удариха силно в бронята. Скръцнах със зъби от болка и се наведох ниско, за да избегна замахващия меч.
Някой беше повикал шотетската полиция.
Забих лакътя си ниско долу, под ръба на бронираната жилетка, и ударих мъжа в слабините. Той изохка и аз се опитах да му издърпам меча. С ъгъла на окото си видях как косата на Тека се развя, когато тя се нахвърли със скок на следващия. Контрабандистите, а също Етрек, Сифа и Иса се бяха събудили и се изправяха тревожно.
Болката от дарбата ми се претопи в адреналина, но аз не я забравях. Щом изтръгнах сабята от ръката му, ме облада желанието да я споделя с него и по китката на мъжа полазиха сенки, сляха се с онези, които се увиваха около меча на потока. Наблюдавах ги как се събират, как се забиват в плътта му с по-наситено, по-тъмно черно.
Той изпищя.
Аз не се спрях. Налетях на следващата жена в униформа, сграбчих я за лицето вместо за гърлото и натиснах сенките си към нея, докато тя се задави, докато болката ми не напълни отворената ѝ задъхана уста. Вдигнах коляно високо и забих главата ѝ в него.
Броят им не ме плашеше. Никой вече не можеше да ме уплаши. Затова бях Ноавек — не защото бях толкова могъща, че не можех да бъда сплашена, а защото бях надживяла много ужаси, много болки и бях свикнала с неизбежността им. Бях могъща и го знаех.
Продължих, без да спирам. Сграбчих следващия мъж, когото успях да докопам. Те бяха направили грешка, като ни нападнаха през тесния коридор, защото той образуваше фуния, която ги пропускаше по един. И аз ги посрещах един по един, докато не мина и последният. Зад мен всичко тънеше в тишина. Предположих, че другите са избягали.
Обърнах се да изляза през задната врата. Не знаех колко полицаи съм убила и колко съм осакатила, но и в двата случая трябваше да си плюя на петите. Когато се завъртях към всекидневната, видях, че Зит, Сифа, Етрек, Иса и Тека ме чакат и всички изглеждат леко учудени.
— Бягайте! — изкрещях.
И всички хукнахме презглава.
— Хората ти не губиха време да духнат, а, Зит? — изпухтя Тека и се облегна на стената.
По пътя бяхме решили да се насочим към полуразрушената сграда, където ренегатите бяха направили лагера си, когато за последно бях във Воа. Това беше единственото друго сигурно място, което ни беше известно. Тека ни поведе натам, като вървеше по лъкатушните улички по памет. Покрайнините на града бяха оръфани като ръкавели на риза, по-разнебитени от вътрешността му. Стените на всички сгради бяха надраскани с графити — на места с прости черни букви, а другаде с разтегнати стенописи от знаци с човешки ръст, запълнени в ярки като потока цветове. Графитите покриваха пукнатините в сградите, дъските по прозорците, кафявата пръст, която беше напрашила стените. Но най-силно ме прикова едно просто изречение, написано четливо под перваз на прозорец: Семейство Ноавек ни притежава.