Той свали една секира от далечната лява страна. Острието беше хванало ръжда от дългото стоене, металната дръжка още беше нашарена с отпечатъци от пръсти.
— Ние сме стар шотетски род, но без стари пари — рече Лазмет и докосна с пръст острието на секирата. — Дядо ми избил доста народ по пътя си, докато се издигнал в обществото. Тази секира е правена от неговата ръка. Беше майстор на оръжия. Не много даровит. Но каквото му липсваше в майсторлъка, допълваше го с жестокост по време на службата си в шотетската армия.
Той остави секирата и отиде до един жезъл. Във всеки от краищата му имаше механизми, които Акос разпозна от дръжките на мечовете на потока. Когато Лазмет взе жезъла, черните пипала на потока се увиха първо около единия му край, после около другия.
— Идеята е на съпругата ми — разказваше Лазмет с почти гальовна усмивка. — Тя не беше даровит боец, но беше артистична. Умееше да бъде красива, очарователна и зла едновременно. Жалко, че животът ѝ беше отнет от такъв недостоен човек.
Акос запази равнодушния израз на лицето си.
— Доведох те тук да се нахраниш — продължи Лазмет. — При твоите… ограничени дажби… признавам, че не мога да те лиша напълно от храна. Затова си казах, че може да вечеряме.
На платформата имаше маса, допряна в отсрещната стена. Не беше достатъчно голяма за разкошните приеми, които Лазмет навярно даваше, но беше дълга колкото ръцете на Акос, ако ги разпереше, и в двата ѝ края имаше столове. Акос си помисли, че това сигурно е част от стратегията на Лазмет — да го принуди да яде на зеленикавата светлина, под бурканите с очните ябълки, пред всички оръжия, които родът Ноавек беше използвал, за да си проправи кървав път до върха на шотетското общество. Обстановката трябваше да го сплаши.
— Не съм в положение да откажа вечеря — призна той.
— Наистина не си — рече Лазмет с насмешка и върна жезъла на мястото му.
Към края на стената с оръжия имаше вградено звънче в стената. Той позвъни и с жест подкани Акос да седне на масата. Акос се подчини със замаяна глава. Храната, която Има му беше дала, му стигна толкова, колкото коремът му да стърже от глад през цялото време. Чаша след чаша той се наливаше с вода, за да може тялото му да усети някаква ситост.
Фензу, които обикновено гъмжаха в кълбовидния полилей, бяха почти умрели и трябваше да се подменят. Акос виждаше останките от телата им да се събират на дъното на стъклените сфери с навирени бодливи крачета.
— Вакрез ми каза, че си бил твърде погълнат от собствената си ненавист, за да ти направи смислено тълкуване. Има ме уверява, че имаш напредък. Че уязвимото сърце се огъва по-лесно.
Акос си замълча. Понякога се чудеше дали Има не си играе с него. Дали не подхранва желанието му да убие баща си, докато през това време бавно му влиза под кожата, за да си свърши истинската работа. Нямаше как да знае дали тя е на негова страна, имаше само думата ѝ.
Един от панелите в стената се отвори зад Лазмет и три прислужници влязоха една след друга с чинии, покрити с похлупаци от лъщящ метал. Те оставиха едното блюдо пред Лазмет, другото пред Акос, а третото в средата на масата, после се оттеглиха. Акос не видя дали напуснаха залата, или се скриха в сенките.
— Запознат съм с вината, която измъчва хорските мисли, макар че аз я намирам за безполезна — поде Лазмет. — В крайна сметка защо да се чувстваш виновен за нещо, което си направил с пълно убеждение?
Той още не беше седнал. Щракна с пръсти и едната от прислужниците се приближи с чаша от гравирано стъкло. Наля нещо в нея, нещо тъмнолилаво и гъсто, и Лазмет отпи.
— Ти си мислиш, знам, че все още има време да поправиш онова, което стори с приятеля си. Това е последно усилие да запазиш тази част от личността си, с която най-много искам да се разделиш. Ти си човек, който мисли в крайности, и си натикал мен, семейството ми, а навярно и цял Шотет в едно непристъпно, недосегаемо място в душата си, което си кръстил „зло“.
Лазмет се пресегна през масата и повдигна средния похлупак. Върху блюдото имаше само един буркан, по-малък от онези, които опасваха стените. Той също беше пълен със зеления консервант. И вътре подскачаха две бели кълба.
Акос усети вкус на горчилка и печена мъртва птица. Да беше извърнал поне поглед встрани. Вече знаеше какво има в буркана. Не беше необходимо да продължава да гледа…
Едното кълбо се завъртя и се показа тъмен ирис.
— Вадя едното око, когато смятам да подаря живота на някой човек — обясни Лазмет. — Вадя и двете, когато го екзекутират, както стана с Джорек Кузар в полунощ.
Акос преглътна машинално и с усилие на волята затвори очи. Ако продължаваше да гледа, щеше да повърне. Ала не искаше да достави на Лазмет това задоволство.