— Истината е — изрече тихо Лазмет, — че не можеш да поправиш стореното. Прекалено късно е. Никога няма да можеш да се върнеш при хората, които едно време си смятал за свои приятели. Затова отърси се от вината, Акос.
Някъде в пределите на съзнанието му се таеше ужас, който беше толкова близо, че можеше да го пипне без затруднение, ако посмееше. Той си пое дъх, отдръпна се от него. Не сега, още не.
Защо си тук?
Акос отвори очи и впери поглед в мъжа, чиято кръв, кости и плът се бяха наговорили да го сътворят.
Да убия Лазмет Ноавек, дойде отговорът, по-ясен от всеки друг път досега.
Лазмет седна насреща му, вдигна похлупака и го подаде на прислужницата зад гърба си. В чинията му имаше питка, парче печено месо и цял плод с обелката. Лазмет се намръщи.
— Мислех, че тази доставка ще пристигне чак след седмица — рече той и взе плода. Акос позна обелката — беше видял такава, когато проникна в Лазметовия кабинет.
Зелено блещукане привлече погледа му над рамото на Лазмет. Панелът в стената се плъзна безшумно и една черна глава се подаде от отвора. Вирна се и показа парче сребърна кожа и две пронизващи черни очи.
Зад Лазмет Сайра вдигна един меч на потока с дължината на лакътя ѝ и понечи да го намушка в гърба. Акос не шавна на изит.
Лазмет обаче вдигна ръка, сякаш да си поиска още една чаша от каквото там пиеше. И десницата на Сайра застина насред замаха.
— Сайра, колко мило от твоя страна, че си запомнила любимия ми плод.
Глава 47
Сайра
Баща ми никога не беше използвал дарбата си върху мен. Това би го принудило да признае съществуването ми, което той предпочиташе да не прави. Затова не си бях дала сметка колко странно ще бъде чувството да стана мишена на изключителната му мощ. Усещах как се провира из главата ми, неприятен натиск върху първичния централен кортекс в мозъка ми, който привежда тялото в действие. Поне предполагах, че на този център въздейства. Възможно беше да манипулира и малкия ми мозък.
Сега не е време за анатомични дискусии, смъмрих се аз.
Все едно накъде беше насочил дарбата си, тя действаше. Пръстите, десницата и ръката до рамото ми бяха напълно неподвижни и стискаха меча по средата между мястото, където го бях вдигнала, и мястото, където се канех да го забия. Останалата част от тялото ми също не беше в състояние да помръдне — не се бях вцепенила, но приличах на купчина подпалки, които отказваха да се запалят. Уж всичко беше както винаги, ала не можех да накарам снагата си да помръдне.
Той явно искаше да му отговоря, защото малкото движение, което бях в състояние да извърша, минаваше през устата и челюстта ми.
— Няма за какво — отвърнах аз.
Чувствах мисълта си необичайно ясна, макар да знаех, че скоро ще умра. Последният шанс да го убия ми се беше изплъзнал преди миг. Лазметовата воля контролираше напълно тялото ми от момента, в който той усети присъствието ми.
Освен ако Акос не го пипне, помислих си в този момент.
Опитах се да го погледна в очите, да му подскажа някак си какво искам да направи, но не можех да шавна.
Провирането в мозъка ми потъна по-надълбоко и аз усетих крайна погнуса. Пръстите ми се разтвориха и кинжалът изтрополи на пода. Лазмет се изправи, обърна се към мен, вдигна го и разгледа дръжката.
— Изработката е посредствена — рече той.
— Щеше да свърши работа.
— Всеки глупак с чук може да строши череп, дъще — отвърна той. Бях забравила колко е висок. Макар че се извисявах над повечето жени, и той като Ризек ме надвишаваше на ръст. А с бледата си кожа, обагрена в зелено от светлината през бурканите с консервант, приличаше на разлагащ се труп. — Имах те за по-изтънчена заради възпитанието ти.
— Достъпът ми беше ограничен. Повярвай ми, щях да увия майчиния си кинжал в коприна и да го натикам в гнездото на окото ти, ако разполагах с неограничени възможности.
Той ме освободи наполовина, така че ръката ми се отпусна до тялото ми и стойката ми се изправи. Отново бях господар на очите си, затова примигнах и погледнах Акос, който седеше неподвижен на масата.
Беше пристигнал тук преди две седмици, ако информацията, която бяхме получили от Ара, отговаряше на истината, но се беше изменил. Той винаги е бил слаб, ала сега и лицето му беше измършавяло и ако се изправеше, бях сигурна, че малкото меко коремче се е стопило на кръста му. Кокалчетата на китките му стърчаха като малки камъчета под кожата. Беше бял като платно, зелен като баща ми на тази светлина, и занемарен, сякаш от няколко дни не си беше правил труда да се изкъпе.