Групичка тичащи хора щеше най-бързо от всичко друго да привлече вниманието, затова, щом се отдалечихме на две-три преки от имението, аз вдигнах качулката си и тръгнах ходом. Има също затъкна русата си коса под черен шал, макар че светлият, бледолилав цвят на роклята ѝ биеше на очи отдалеч. Щеше да се наложи да измислим нещо по въпроса, преди да стигнем покрайнините на града.
Тека ме хвана под ръка, като внимаваше кожата ми, а също и нейната, да не е открита. Но за мен се беше превърнало в инстинкт да отдръпвам сенките си от нея и сега ги прехвърлих от лявата страна на тялото си. Сблъсъкът с баща ми ми беше напомнил какво значи да се контролирам — не толкова самите сенки, колкото по-скоро да обвия тялото си с броня, за да не могат да ме докоснат и да ги оставя да потекат към друг.
— Така приличаме на две приятелки, които се връщат заедно от пазар — рече тя и наведе глава към моята. — Кой би очаквал от Сайра Ноавек да си има приятелка?
От време на време тя изтърсваше разни неща, които ме нараняваха. Ала не защото бяха лъжи.
Вървяхме така — на десетина крачки зад Етрек и Зит и на пет-шест пред Има.
— По-добре иди при нея — рекох аз и кимнах леко назад с глава. — Двете може да минете за майка и дъщеря.
Тека сви рамене.
Когато камъкът по улиците се наситни на парчета, а после и на прах, спряхме да оправим роклята на Има. Тека ѝ зае наметалото с качулка и тя върза на кръста си тъмния шал, за да скрие по-голямата част от полите си. Само малко бледолилаво надничаше от долния край, когато вървеше. Бързо стигнахме до къщата, където се укривахме, като поне един от нас надзърташе през рамо на всеки няколко крачки, сякаш това само по себе си не беше подозрително.
Когато се вмъкнахме в огромната къща, Етрек се обърна към мен.
— Знаеш ли какво ми костваше да счупя всичките тези буркани? Можеше поне да скриеш яда от лицето си, защото си била спасена!
Вече бяхме в безопасност и аз си изпуснах нервите. Този път избухнах в крясъци.
— Лазмет беше в ръцете ми! Малко ми оставаше да го убия! А ти реши да ме спасяваш?
От стълбището се появи Сифа със сключени отпред ръце. Дали ѝ е било известно, че ще се провалим? Дори не ми се мислеше за това.
— Да го убиеш! — Косата му беше поръсена с прахоляк като захар върху торта. — Ти всеки момент щеше да наръгаш корема си с меч на потока!
— Тези сенки ги бива и за друго, не само да ми причиняват силна болка. — Нахвърлих му се, стъпках кръпка крехки цветчета под петата на ботуша си. — Бях го увила в тях. Щях да го убия!
— Може би той пръв щеше да те убие — тихо рече Етрек.
— Е, и? — попитах аз. Той се отдръпна, блъсна се гърбом в гърдите на Зит. Продължих: — Когато някой поиска от теб да размениш смъртта на Лазмет Ноавек срещу живота на Бича на Ризек — и тук изкрещях — … ще се подчиниш!
Ехото дълго отекваше в полусъборената от експлозиите сграда.
— Ти и момчето на Кересет ме изкарвате от търпение — рече Има. Тя разкопча брошката на наметалото и свали качулката. — Горите от желание да захвърлите живота.
— Той е готов да захвърли не само своя живот, ами и моя — троснах се ядно аз.
— Да, беше голяма изненада, че не те спаси — съгласи се Има. — Не бях сигурна, че имаше силата. Бях толкова разтревожена, че ми мина през ума да я създам у него, но се боях да не му навредя с това.
— Да я създадеш ли?
— Да. Причината семейството ти да ме държи жива досега е, че извивам сърца във форма, каквато избера.
— Това обяснява много.
— Така ли? — Тонът ѝ беше огорчен. — Във всеки случай, ти си забележително последователна, госпожице Ноавек. Момчето го морят от глад, държат го затворник, бият го, манипулират го, заплашват го, показаха му очите на приятеля му в буркан на вечерята, а ти пак мислиш какво бил позволил да се случи с теб.
— Има! — обади се пребледняла Тека.
— Не, не. Остави я да довърши. — Разперих широко ръце. — Каква съм в такъв случай? Досадно жертвоготовна или смайващо себелюбива?
— Трябва ли да избирам? — Тя повдигна веждите си, които бяха толкова светли, че почти се сливаха с кожата ѝ. — Ти би умряла, за да можем всички ние да те почитаме. Твърде самовлюбена си за бавното гаснене в забравата, известно още като обикновен живот. Едно нещо ще кажа за доскорошния ти любим и то е, че за разлика от теб, той поне не жадува за слава.