— Не съм…
— Записът от охранителната камера в стаята ти не беше намерен — казва тя тихо.
Естествено, че не е бил намерен, мисля си аз, но не мога да говоря. Аст е заличил уликите!
— Но намериха оръжието с изтрити отпечатъци — продължава сестрата — в къщата на мъж, чиято дарба му позволява да си сменя лицата. Отирийската полиция подозира, че се е опитвал да убие канцлера, но вместо на нея е попаднал на теб.
Стискам очи. Естествено! Аст се преструва, че не разбира нищо от политика, усеща дарбите, отраснал е сред истински безскрупулни умове и несъмнено има връзки с хора със съмнителна репутация… Естествено, че е знаел как да прикрие следите си. Изтрил е записа, подвел е полицията, намерил е подозрителен тип, когото да натопи за престъплението, подхвърлил е оръжието в дома му…
Но защо? Защо е поел този риск? Само за да излезе прав? Да получи своето? Защо изобщо се интересува какво се случва с Тувхе в тази война?
— Той беше — изрекох с мъка.
Може би не дава пукната пара за Тувхе, помислих си аз, докато пак се унасях. Интересува го Шотет.
Веднъж Исае ми разказа откъде са ѝ белезите. Аз не я бях питала, защото за такива неща не се пита. Но тя сама ми разказа случката.
Седяхме на стария изтъркан диван в училищния ми апартамент. Навсякъде по котлоните вряха гърнета с отвари и по ъглите на стаята се бяха събрали изпарения. Бяхме в Шиса, затова далече под нас долу виждах единствено снежните преспи през панорамните прозорци на отсрещната стена. Стаичката ми беше толкова тясна, че едва смогвах да разперя ръцете си на двете страни, но гледката беше прекрасна.
Исае държеше в скута си бродирана възглавничка, която бях купила от едно магазинче в Хеса, където работеше приятелка от началните класове. Бях ѝ дала да обуе едни от моите чорапи, защото нейните не топлеха. Те бяха жълтеникавокафяви или кафеникавожълти, все не можех да реша кое от двете, а едната им пета беше кърпена нескопосано и стоеше на бучки.
Тя ми разказа, че не била отраснала на пиратски кораб. Това разправяла на хората, за да ги смае. Транспортният кораб се занимавал от дъжд на вятър със съмнителна търговия, но нищо чак толкова възмутително.
Повярвай ми, ако имаше нещо възмутително, родителите ми щяха да се възмутят — разказа Исае.
Кацнали на Есандер, за да стоварят стоките от последната сделка, и се случило точно когато шотетците правели там сезонната си уборка. Според етичните правила, които те били приели при сформирането на Съвета, тя не включвала убийства и грабежи.
Шотетците нападнали кораба като същински пирати. Преминали от стая в стая, обърнали всичко с краката нагоре, тършували за скъпоценности и убивали когото им скимне. Единият от лешоядите заплашил майката на Исае и когато бащата я защитил, убил и двамата. Исае се нахвърлила срещу мъжа с месарски чук.
Месарски чук ли? — попитах аз и от изумление се усмихнах. Тя нямаше нищо против. И също се усмихна.
На единия спукала главата, но месарските чукове били нищо работа срещу шотетските войници. Всъщност според нея почти всичко било безполезно срещу тях. Това били главорези. А водачът на групата, една жена, се възхитила от съобразителността на Исае и вместо да я убие, затиснала я на земята и нарязала лицето ѝ. После казала: Да ме помниш.
По онова време тя не отвори и дума за Аст, само спомена, че мнозина от приятелите ѝ също били ранени или убити. Сега вече знаех, че и той е бил там, а един от шотетските войници е видял сметката на баща му и на половината му приятели.
Да, Аст имаше куп причини да се интересува от съдбата на Шотет в тази война.
— Ки?
Гласът на Исае прозвучава напрегнато. Изглежда уморена, косата ѝ виси проскубана край лицето ѝ. Тя хваща ръката ми и я стиска. Предполагам, че Аст не ѝ е разказал как съм опитала да изпратя съобщение до шотетските изгнаници, иначе щеше да нареди да ме арестуват, вместо да стои до леглото ми.
— Ти… — Гласът ми скърца като стара врата. — Ти сключи ли съюз с Отир?
— Не мисли за това сега. Гледай да оздравееш. Едва не те изгубихме. Едва не те изгубих.
— Добре съм — отвръщам аз. Натискам копчето, за да повдигна горната част на леглото. Още на средата през гърба ме прерязва болка, но не искам да легна отново. — Кажи ми.
— Да, подписах договора — отвръща тя. — Преди да кажеш каквото и да било… Ки, нуждаехме се от това оръжие. Натискът да си разчистим сметките е нетърпим.
— Натискът откъде? От Аст ли?
Лицето ѝ се смръщва.
— Отвсякъде. На първо място — от главата ми. От Шиса, Осок, Хеса. От председателя на Съвета. Отвсякъде. Те погубиха невинни хора. Какво друго мога да направя?
— Прояви милост — подсказвам ѝ аз и това ѝ стига да избухне.
— Милост ли? — пита тя. — Милост? Къде беше шотетската милост, когато разрушиха болницата? Къде беше, когато онази жена ме затисна на земята и разсече лицето ми? Къде беше милостта за майка ми, за баща ми… за Ори?
— Аз…
— Отир ни даде антипоточен заряд и аз ще го използвам при първа възможност. Надявам се тогава да ми кажеш, че мозъкът ти е бил размътен от болкоуспокояващите, защото не е възможно човек, който е с всичкия си, да иска милост сега.
Тя напусна гневно стаята с изправен гръб. Стойката, на която се беше научила след два-три прекарани сезона в Съвета, за да може да не се отличава от другите.
Те погубиха невинни хора, каза тя и в същото време обясни как ще направи същото. И там е проблемът, защото за нея няма невинни шотетци. Това е голямата разлика между нас.
Поглеждам нагоре към облаците, прожектирани на тавана. Сега са се сгъстили и обхващат почти цялото небе.
Прикована съм на легло, с изчерпани възможности. С изчерпано време.