Лицето ѝ се смръщва.
— Отвсякъде. На първо място — от главата ми. От Шиса, Осок, Хеса. От председателя на Съвета. Отвсякъде. Те погубиха невинни хора. Какво друго мога да направя?
— Прояви милост — подсказвам ѝ аз и това ѝ стига да избухне.
— Милост ли? — пита тя. — Милост? Къде беше шотетската милост, когато разрушиха болницата? Къде беше, когато онази жена ме затисна на земята и разсече лицето ми? Къде беше милостта за майка ми, за баща ми… за Ори?
— Аз…
— Отир ни даде антипоточен заряд и аз ще го използвам при първа възможност. Надявам се тогава да ми кажеш, че мозъкът ти е бил размътен от болкоуспокояващите, защото не е възможно човек, който е с всичкия си, да иска милост сега.
Тя напусна гневно стаята с изправен гръб. Стойката, на която се беше научила след два-три прекарани сезона в Съвета, за да може да не се отличава от другите.
Те погубиха невинни хора, каза тя и в същото време обясни как ще направи същото. И там е проблемът, защото за нея няма невинни шотетци. Това е голямата разлика между нас.
Поглеждам нагоре към облаците, прожектирани на тавана. Сега са се сгъстили и обхващат почти цялото небе.
Прикована съм на легло, с изчерпани възможности. С изчерпано време.
Сънувам оракула Вара, която ми показва статуите в Пророческата зала на Огра. Това са членовете на семейството ми, направени от стъкло. Дори Сайра е сред тях.
Събуждам се, а над мен се е надвесило лицето на Аст.
— Не съм дошъл да ти причинявам злини — изрича той, когато бръмбарът му изцвърчава. Сигнализира му, че съм помръднала, сигурна съм. — Скоро ще дойде и Исае. Исках с теб да си поговорим най-напред насаме.
Той придърпва стола до леглото и сяда. Бръмбарът каца на рамото му.
— Сигурно си забелязала. Не съм ѝ казвал, че се опита да се свържеш с враговете ни. Че се опита да се свържеш със Сайра Ноавек.
Лицето ми пари. Гърлото ме изгаря. Искам да говоря. Да крещя. Да го стисна за гушата.
— Сметнах, че не е разумно да събуждам подозренията ѝ — ти я предаваш и в същата вечер те нападат? Но трябва да знаеш, че ако реша да ѝ разкажа, тя ще прояви повече разбиране към мен, отколкото към теб. Да нападна жената, която обича, защото е предала страната ѝ… Това е простимо. Твоята постъпка не е.
— Ти…
Скърцам със зъби. Думата излиза от устата ми като ръмжене, изтръгната насила през стегнатото ми гърло и устни.
— Затова недей да своеволничиш, Киси. Стореното — сторено. Заповедта за нападението е дадена и сега с теб можем да заживеем в дружба.
Искам да изкрещя пред тази несправедливост, но потокът, който уж дава живот на всичко, ме принуждава да мълча. Щом е толкова хубаво това нещо, защо ме души? Защо измъчва Сайра? Защо избутва брат ми, дава мощ на диктатори и разбърква мозъка на майка ми?
Пред вратата чувам острия, отсечен тон на Исае. Тогава разбирам какво трябва да направя.
Щом не мога да превъзмогна дарбата си, трябва да я впрегна в работа.
Отпъждам гнева, скръбта, тревогата. Отпъждам и болката, доколкото мога. Помня как потънах на дъното на басейна в подземието на храма, където се научих да плувам. Как водата отначало пареше в очите ми. Как повдигна косата от главата ми, направи я мека. Как ме милваше, пулсираше със свой ритъм. Как чувах биенето на сърцето си.
Исае ми беше казала, че прякорът на бащата на Аст бил Гаечния ключ. Той поддържал малкия им кораб. Значи може би не красивите вещи, а грубите неща го отпускат — топлата метална дръжка на инструмент, който баща му току-що е оставил. Вибрациите на корабните двигатели по стената. Остротата на решетките под босите му нозе.
Аст примигва бавно.
— Ей, спри — казва той.
— Няма — отвръщам аз. Отпуснал се е достатъчно, за да мога поне да говоря. — Откакто си пристигнал, вечно ме осъждаш, че използвам дарбата си. Гледаш как се задушавам, но не си мърдаш пръста да се чуе и моят глас. Е, сега аз ще гледам как ти се задушаваш.
— Ти контролираш Исае — казва Аст. — Не мога да ти позволя това.
Грубият, леко протрит ръкав на работнически комбинезон. Машинно масло, разтъркано между два пръста, гладко и малко лепкаво. Наместена отвертка, която затяга при всяко завъртане.
— Ти искаш да стане твоето, аз искам моето, но нито един от нас не я контролира.
— Не, ти… — Той се обляга назад и затваря очи. — Различно е.
— Прав си. Моите методи са много по-успешни — изричам тихо. — Ти си мислиш, че използвам дарбата си безразсъдно. Дори не подозираш колко много се сдържам.
Отново му нанасям удар — друсането на седалката под него, докато корабът му преминава през атмосфера. Шумоленето на опаковката от готово кексче на горивна станция. Обвивам го в материи — метал, пластмаса, изпарения и грес, докато той се пренася обратно на онзи кораб.