Аст се отпуска на стената и ме зяпа опулено.
— Повече няма да ми се пречкаш. Аз ще избегна катастрофата, а ти няма да се месиш.
Вратата се отваря, за да пропусне Исае в спортните ѝ дрехи. Лицето ѝ лъщи от пот. Тя ни се усмихва и най-вероятно си мисли, че сме сключили мир. Сякаш мога да живея в мир с човек, който ме напада, заплашва и се възползва от безсилието ми.
— Какво има? — пита тя и лицето ѝ помръква, когато обхваща с поглед сцената: аз — изопната и изправена, със свити юмруци; Аст — оклюмал, с превити рамене и полузатворени клепачи.
— Кажи ѝ — подканям го аз. — Кажи ѝ какво ми направи.
Той ме зяпа с празен поглед.
— Кажи ѝ — повтарям бавно.
— Аз те нападнах — казва ми той. После на Исае: — Аз бях, аз я нападнах.
— Ти… какво? Защо?
— Тя се бъркаше, където не ѝ е работата.
Продължителното усилие ме изтощава. Отдръпвам дарбата си и шумно изохквам. Когато Аст идва на себе си, лицето му се сгърчва от яд. Исае е поразена.
— Аз съжалявам, аз…
Преструвам се, че думите ме задавят. Запъвам се, улавям се за корема с една ръка, стискам очи. Нека да ме види, че съм слаба и безпомощна.
— Не исках — продължавам. — Но трябваше, трябваше да те накарам да ми повярваш.
— Тя те лъже! — отсича гневно Аст. — Сляпа ли си? Използва дарбата си, за да те манипулира, да те контролира! Прави го непрекъснато!
— Виж… виж му ръката. Има следи от ухапване, докато се борех с него.
Исае стиска зъби. Отива при него, хваща го за ръката и го дърпа да стане. Той ѝ се подчинява — може би знае, че не може да се бие с канцлер, или разбира, че най-накрая съм го победила. Тя запретва ръкава му и го вижда — съвършен отпечатък от зъбите ми, един неравен полукръг.
Пуска ръката му и тихо простенва.
— Аз… тя се опитваше да се свърже с Шотет! Опитваше да изпрати съобщение до…
— Млъквай — заповядва Исае и мига бързо. — Аз ти вярвах. Ти ме излъга. Ти… Искам да те арестуват. Искам да се махнеш оттук.
Губя съзнание. Прекалено уморена съм, за да остана будна. Но преди да заспя, поглеждам Аст и макар да знам, че не може да ме види, се усмихвам.
Глава 49
Акос
Акос се взираше в огъня, когато на следващата сутрин вратата се отвори.
След бягството на Сайра беше очаквал да загуби напълно разсъдъка си. Вместо това усещаше, че всяко излишество в живота му — терзанията му заради кръвта, поданството, семейството, ориста — е било орязано като сварено месо от кокал. И сега всичко си беше дошло на мястото.
Той не беше нито тувхиец, нито шотетец, нито Кересет, нито Ноавек, нито трето, нито второ дете. Беше оръжие срещу Лазмет Ноавек.
Стържещият глад вече не го измъчваше, макар че все така изтощаваше тялото и ума му и те не му служеха вярно. Има повече не се появи да му донесе храна и той разбра, че най-вероятно е помогнала на Сайра да избяга, за което ѝ беше благодарен, но някак отчуждено, защото благодарността се отнасяше към един друг живот. В този тук той искаше само да постигне целта си.
— Акос?
Гласът на Вакрез. Акос се надигна от мястото си край огнището. Сдържа потръпването си, което студеният въздух в стаята предизвика у него. Вакрез го гледаше намръщено.
— Добре ли си? — попита той по-внимателно от друг път.
— Добре съм — рече Акос и му подаде ръка.
— Не съм дошъл за това. Няма смисъл, след като Има изчезна. Лазмет ме повика да обсъдим стратегията и пожела пътьом да мина да те взема.
Акос потърси обувките си и ги намери мушнати под долния край на леглото. Натика краката си в тях и повдигна вежди срещу командира, който бе останал да чака на прага.
— Какво? — попита.
— Изглеждаш… — Вакрез се намръщи. — Все едно.
Тръгнаха рамо до рамо към стаята, където Лазмет щеше да проведе срещата. Явно в кабинета му, защото се качиха по стълбище със стени от дървена ламперия, вместо да слязат долу в Оръжейната зала. На най-горното стъпало Акос трябваше да спре, за да си поеме дъх, и Вакрез го изчака, без да се оплаква.
Баща му го поздрави с кимване, когато влезе в кабинета му с мекия килим и високите купчини от дебели исторически книги. Обелката от плода, който беше подсказал на Лазмет, че Сайра е проникнала в имението, седеше навита на бюрото му.
Когато Лазмет му направи знак да седне, Акос този път се настани в края на дивана, който беше най-близо до огъня. Погледна пръстите си. Дали кокалчетата му бяха наедрели? Или останалата част от ръката му просто изчезваше, докато тялото му поглъщаше последните запаси от сила и енергия, с които разполагаше?