— Акос! — Вакрез го смушка в рамото.
— Хъм? — повдигна той глава.
— Внимавай — рече Вакрез с повдигнати вежди.
И друг път го беше кастрил, че се разсейва. Последния път, който помнеше, беше в казармата, след като си беше заслужил бронята и може би малко уважение от командира. Вакрез им изнасяше лекция за стратегията. Беше свързана с това как войникът, който е на своя територия, винаги има предимство, защото познава терена. Следователно шотетските войници трябвало да се приспособяват бързо, тъй като никога нямало да бъдат на своя земя. Даже Воа, натъртваше той, не е ваш дом. Шотетците нямат дом.
— Ах, не му се карай, Вакрез. — Лазмет се облегна в креслото, с книга в скута. Акос не можа да види гръбчето ѝ. — Виж, че е отслабнал.
— Защо съм тук? — попита Акос и бавно примигна срещу Лазмет.
— Надявах се да ми кажеш едно-две неща за родния ти град. Разбрах, че си от Хеса.
Тъкмо се канеше да го попита защо му е да знае за града — спомените му все пак бяха спомени на дете, като например къде се продаваха най-хубавите бонбони или в кой магазин обичаше да обикаля Айджа, за да флиртува с момичето зад бюфета. Но като помисли още малко, отговорът му се видя очевиден.
— Ти ще нападнеш Хеса — произнесе той.
Представи си как стръмните улици в града гъмжат от шотетски войници, които нападат сладкарницата и може би убиват момичето зад щанда, и от това му призля.
Лазмет замълча.
— Не е трудно да се досети човек — отбеляза Акос. Имаше чувството, че се намира далеч от всичко. — В Тувхе има три големи града. Ти вече удари Шиса. Значи следващият ще бъде или Осок, или Хеса.
— Не изглеждаш притеснен — отбеляза Лазмет. — Нима очакваш да ти повярвам, че не изпитваш нищо към града, в който си прекарал по-голямата част от живота си?
Той си забрани да мисли за потъналото в полумрак магазинче за подправки, където винаги се разкихваше, за жената, която продаваше натруфени книжни цветя през топлите месеци, когато снегът спираше да вали. За правата уличка нагоре по хълма, най-хубавата и най-опасна пързалка в цяло Тувхе. Нямаше да мисли за тях, защото това щеше да го погълне.
Лазмет искаше от него да предаде дома си. Шотетците нямат дом, помисли си Акос, припомняйки си лекцията на Вакрез.
Но той имаше дом. Имаше си родно място, което познаваше както никой друг.
— Не е това — рече той, като се постара да запази спокойствие. — Имам предложение за теб.
— Охо? — Лазмет изглеждаше развеселен.
Е, добре, помисли си Акос. По-добре да бъде развеселен и да го подцени, отколкото да стане подозрителен.
— Ти ще ме вземеш с теб в Хеса и след като атаката свърши, ще ме оставиш там, в къщата ми. След това аз ще се откажа да те преследвам и ти ще се откажеш да ме преследваш.
— А в замяна?
— В замяна аз ще ти помогна да разрушиш храма в Хеса.
Лазмет погледна Вакрез. Командирът имаше вид на човек, който предъвква идеята между зъбите си. Той седна в другия край на дивана и някак си успя да потъне грациозно между възглавничките.
— Храмът в Хеса — повтори Лазмет. — И защо той трябва да ме интересува?
— Ако съдя по атаката ти в Шиса, ти търсиш драматизма. Големите разрушителни жестове подриват духа, а освен това костват и много жертви — обясни Акос. — Но в Хеса няма величествени висящи сгради, които можеш да събориш от небето. Там има храм. Той е отпечатан на старата ни валута от времето преди сформирането на Съвета. В Хеса няма какво друго да се нападне, освен храма.
Най-странното беше, че това вече беше известно на двамата мъже. Лазмет е бил достатъчно голям, за да помни обсадата, която майка му беше повела срещу Хеса — онази, чиито следи все още личаха в изпочупените прозорци и откъснатите отломъци от камъни върху храма. Онази битка, в която бабата на Акос беше влязла само с един месарски сатър, ако разказите бяха верни.
Значи Лазмет искаше да провери дали Акос ще успее да го убеди, или пък дали ще си направи труда да опита. Още „любопитство“, още експерименти. Това нямаше край.
— Това е храм, не лабиринт — рече Лазмет. — Нямам нужда от помощта ти, след като вече ми каза, че съм длъжен да го нападна.
Акос усети острото пробождане на страха в гърдите си. Ала той познаваше храма в Хеса по-добре от повечето тувхийци и това все трябваше да струва нещо. Не можеше да бъде иначе.
— Според всички сведения храмът наистина е лабиринт, доколкото планът може да се разгадае. А карти не се намират никъде — додаде той. — Но ако ти и войската ти искате да се щурате около него като шайка кретени и така да дадете на монасите достатъчно време да съберат цялата армия на Хеса — най-добрата армия в цяло Тувхе, — на добър час тогава.