Името на Узул ме жегна, но едва ли повече, отколкото Има. Аз не го бях убила, не и в истинския смисъл на думата, болката го беше пренесла при смъртта, а тя беше дошла от мен. Сайра Ноавек, снабдителят с болка, представител на агонията.
Стигнахме до сградата, където ни чакаха Иса и корабът, скрити под мушамата на покрива. Зит ѝ беше пратил съобщение предната вечер, за да я извести, че поне някои от нас са живи, затова тя все още не беше избягала от града. Заизкачвахме се тежко по стълбището, което все така миришеше на боклук, и с предимството, което ми даваха дългите ми крака, аз отново се озовах начело на групичката до Зит.
Той ми хвърли съчувствен поглед.
— Аз…
— Ох, недей — въздъхнах. — Не обичам да ми съчувстват.
— Тогава може ли да ти предложа ободрително потупване по гърба? Или може би груби думи за кураж?
— Имаш ли бонбон? Бих взела един бонбон.
Той се усмихна, бръкна в джоба си и извади нещо в ярка найлонова обвивка с големината на нокът. Присвих очи, но го обелих и извадих парченце твърд мед от фензу, който се познаваше по яркожълтия му цвят.
— Брей, значи носиш бонбони в джоба си?
Зит сви рамене, после отвори вратата към покрива и в кладенеца на стълбите нахлу мъглявата светлина на Воа. Небето беше скрито зад облаци и градът светеше в жълтеникаво сияние — задаваше се буря. Дебелото платнище, което покриваше кораба, беше още вързано за покрива, но хлабаво, за да може при нужда Иса да отлети, без да се налага да го отвързва. Мушнах се под края му и едва не се задавих с бонбона.
На сгъваемите стъпала, които се спускаха от люка, стоеше Айджа.
— Ти какво правиш тук? — попитах аз.
— Няма да остана — предупреди той.
Изглеждаше странно, отпуснал цялата си тежест на единия си крак, стиснал с една ръка подгъва на якето си.
— Това не отговаря на въпроса ѝ — обади се Тека зад гърба ми.
— Тук съм, за да ви предупредя — рече Айджа.
— Защо? Пак ли ни предаде на шотетската полиция? — попита Зит.
— Не. Аз… исках само да се спася. Да избягам от нея. — Той кимна към мен. — А след това част от виденията ми… съвпаднаха. Наместиха се.
— Моите не са — рече Сифа с навъсено чело.
— Исае Бенесит прехвърли част от себе си, когато ни принуди, тоест принуди Ризек, да види спомените ѝ преди смъртта му — обясни Айджа. — Аз я разбирам по-добре от вас. Познавам и кътните ѝ зъби.
Усетих, че Тека ме зяпа озадачено, но нямах сили да отвърна поглед. Светлозелените очи на Айджа бяха необичайно бистри за първи път от много време насам.
— Знам, че времето ни свърши. Исае Бенесит обеща да не упражнява натиск върху Огра и да не гонят от страната изгнаниците преди края на седмицата, която ми даде.
— Друго е намислила тя — каза Айджа. — Подготвя нов удар с антипоточния заряд — като онзи, който разруши странстващия кораб.
Сифа вдигна ръка и захлупи устата си и за първи път разбрах не от спомените си, не чрез догадки, а видях със собствените си очи, че с нея си приличаме. Същия силен нос. Същото бурно чело. Семейство Кересет, моето семейство.
— Антипоточен — отново насочих вниманието си към него.
Не бях дете, което копнее за майка. Бях имала майка. Бях я убила.
— Така се казва оръжието. Потокът е съзидателна енергия, а антипотокът е неговата противоположност. Когато се сблъскат… изригва мощна енергия.
Изсумтях. Мощна енергия!
Иса излезе от кораба и заобиколи Сифа. Втурна се към Етрек, прегърна го, после Тека и после мен — набързо и като трепна от болка, но все пак ме прегърна.
— Оживяла си — рече задъхано.
— Говори за себе си. Аз съм привидение.
— Ако това беше истина, нямаше да ме боли да те докосна — отвърна тя без следа от чувство за хумор.
Погледнах Тека, която сви рамене.
— Кога да очакваме удара? — попита тя Айджа.
Той въздъхна:
— Тази вечер.
Точно тогава малка флотилия кораби се издигна от местността край имението на Ноавек като мехурчета в чаша вода. Те постояха групирани известно време и ако небето не пустееше, ако не носеха герба на Ноавек по крилата си, нямаше и да ги забележа. Но това бяха кораби на Лазмет Ноавек и се бяха запътили на запад, към Границата. Към Тувхе.
— Значи антипоточният заряд ще ни удари тази вечер — повторих аз.
Всички бяхме на основната палуба в транспортния кораб. Повечето седяха на пейката покрай стената, от която висяха предпазните ремъци и колани, Тека беше на стъпалата за навигационната палуба, а Иса седеше в капитанското кресло и се занимаваше с корабната карта. Вечно движещите се сенки и болката, която ги преследваше по тялото ми, не ми позволяваха да седя на едно място. Обикалях напред-назад.