— Да — потвърди Айджа. — Виденията не вървят с часовник, затова не са точни до минута, но ако се съди по цвета на светлината, ще бъде по вечерно време.
Изгледах го с присвити очи.
— Това ли е истината, или ми хвърляш прах в очите, за да направя това, което ти искаш?
— И да ти отговоря, ще ми повярваш ли?
— Не. — Спрях за малко пред него. — Защо сега? Ти през целия си живот си се интересувал само от себе си. Какво те е прихванало? Някой мозъчен вирус?
— Къде ще ни отведе този спор? — обади се Тека. — Трябва да мислим как да спасим колкото може повече хора. Което означава отново да вдигнем тревога за евакуация в града.
— Инструкцията в извънредни ситуации е да се бяга към странстващия кораб — отвърнах аз. — Къде ще отидат хората, ако вдигнем тревогата?
— Мога да кодирам сигнала със съобщение. Така тези, които имат екрани в домовете си, ще знаят поне какво ги очаква — поясни Тека. — Може да им кажем да напуснат града, все едно накъде.
— Ами онези, които нямат екрани? — попита Етрек. — Хората, които нямат даже лампи да им светят? Те какво да правят?
— Не съм казала, че планът ми е безгрешен. — Тя го изгледа намусено. — Но не чух ти да предлагаш нещо смислено.
— Ако направим това — намеси се Има, — ние самите няма да можем да избягаме. Ще умрем тук.
Настъпи мълчание. Аз бях приела вероятността да се простя с живота си, когато реших да убия баща ми, но сега пак ми се живееше. Дори без Акос, дори без семейство и въпреки че повечето шотетци ме ненавиждаха, както бях казала по-рано на Тека, сега имах повече. Имах приятели. Надежда за бъдещето и за себе си.
Освен това обичах народа си. Неговото упорство и воля да оцелява. Харесваше ми как шотетците гледаха на захвърлените вещи не като на боклуци, а като на възможности. Те се спускаха аварийно през враждебни атмосфери. Пътуваха покрай потока. Бяха изследователи, новатори, воини, пътешественици. И аз бях една от тях.
— Да действаме.
— Как? — попита Иса. — Откъде се активира сигналът за тревога?
— От две места — имението на Ноавек и амфитеатъра. В амфитеатъра ще влезем по-лесно. Не е необходимо да ходим всички. Е, кой отива и кой остава?
— Аз се махам от тази планета — рече Айджа.
— Да, досетих се от многократните ти повторения, че няма да останеш тук — троснах му се аз.
— Аз ще те изведа от Шотет, Айджа — каза му Иса. — Ти си оракул и животът ти е безценен.
— А моят живот не струва пукнат грош, така ли? — намеси се Етрек.
Иса го изгледа.
— Вие двамата трябва да отпътувате — казах на Зит. — Приехте да внесете контрабандно плодовете, но не и да рискувате живота си.
— Да, кой ли от нас би се навил да си сложи главата в торбата — изви нагори очи Етрек. — Нали не си забравила, че повечето сме дошли тук, за да убием Лазмет Ноавек?
Хвърлих поглед поред на Тека и Сифа.
— Ти също си оракул — казах на Сифа.
— Не ме е страх — отвърна тя тихо.
А аз се страхувах. Една част от мен си мечтаеше да задигне някой кораб и да избяга от Воа час по-скоро, да се измъкне от предстоящия удар. Но по-добрата част, онази, която сега взимаше решенията, знаеше, че трябва да остана, трябва да се боря за народа си или поне да му дам шанс сам да се бори за себе си.
Може би Сифа наистина беше толкова неустрашима, колкото се показваше. Може би когато знаеш какво ще се случи, си принуден да се помириш с бъдещето. Но на мен не ми се вярваше.
Тя се страхуваше като мен, като всеки друг човек на нейно място. Може би точно това ме накара да приема присъствието ѝ тук. За момента не можех да ѝ предложа по-голяма милост от тази.
— Сайра ще ни заведе до амфитеатъра — обади се Има и аз я погледнах учудено. Тя рядко ми гласуваше доверие. Тоест никога. И добави: — Мисля, че познаваш затвора в подземието.
— Не толкова добре, колкото блестящото ти остроумие — показах си зъбите с усмивка.
— Всеки път лапваш въдицата, а? — каза ми Тека.
Замислих се.
— Да, в това се крие чарът ми.
Етрек изсумтя. И започнахме да кроим плана.
Малко по-късно стояхме на покрива, докато Айджа и Иса се качиха на един контрабандистки кораб, любезно предоставен от познатите на Зит в подземния свят на Воа.
Айджа не се сбогува с мен. Но преди да се скрие в кораба, погледна назад. Очите ни се срещнаха и той кимна веднъж.
Сетне брат ми замина.
Глава 51
Акос