Акос не обичаше Пробуждането в Хеса, харесваше му спокойният мрак на Угасването с топлите печки и ярките цъфнали тихоцвети — но и в Пробуждането имаше известно обаяние. В самото начало, в седмиците преди цветовете на тихоцветите да опадат, на разсъмване и здрачаване рояци мъртви птици прелитаха в огромен облак над Хеса и чуруликаха в съзвучие. Песента им беше жизнерадостна и мелодична, а от долната страна крилата им розовееха като Акосовите бузи, когато се изчервяваше.
Наричаха ги мъртви птици, защото спяха зимен сън и първият човек, който срещнал потънало в летаргия ято, ги взел за умрели. По това време сърцата им съвсем спираха да бият. Но дойдеше ли Пробуждането, те литваха и под път и над път ръсеха розови перца. Баща му ги събираше за майка му и ги слагаше в буркан, за да красят кухненската маса.
Когато корабът на Лазмет Ноавек кацна зад перестата трева северно от Хеса, във въздуха се разлетяха розови перца.
Поне няма да минем край къщата, помисли си Акос. Семейната им къща беше далеч от мястото, където кацнаха, макар и на същата ивица переста трева. Щяха да се приближат към възвишението на града откъм гърба, където нямаше къщи, и по изсечените в скалите стъпала щяха да стигнат до задната порта на храма.
Когато люкът на кораба се отвори, шотетците взеха да пухтят и да треперят. Даже Лазмет стисна зъби. Но Акос отпи мразовития въздух, сякаш това бе най-хубавото нещо, което някога бе вкусвал. Войниците му се бяха присмели, когато се качи на борда, намъкнал половин дузина пуловери и якета, така че ръцете му стърчаха. Но сега усмивките им бяха посърнали.
Акос вдигна над лицето си парчето плат, което беше откъснал от завивката си, и само очите му останаха открити. На хълбока на един небрежен войник забеляза дръжката на меч на потока и се зачуди дали да го грабне и да промуши Лазмет още сега, преди да са нападнали Хеса. Но войникът му обърна гръб и удобният случай отмина.
Лазмет го повика с мълчалив знак и Акос отиде в началото на сгъстения отряд — в студа войниците се бяха скупчили един до друг. Вакрез и Лазмет поне се бяха облекли по-дебело.
Акос отиде в челото на дружинката и погледна нагоре към възвишението на Хеса. Беше казал на Лазмет да влезе колкото може по̀ от север, да се плъзне ниско над перестата трева и да кацне. До града щяха да стигнат пеша. И действително той не чу сирените, които щяха да завият из целия град, ако някой беше забелязал шотетски войници. Беше странно как хем се молеше да сполучи, хем се надяваше да се провали.
Две пътеки водеха до подножието на хълма — едната минаваше през падина, която щеше да ги пази от буйния вятър, а другата вървеше през откритото поле. Акос избра втората. Молеше се половината от войниците да умрат от измръзване по пътя или поне пръстите им да се вкочанят така, че те да не могат да си служат с мечовете на потока.
Акос посочи с носа си голата равнина и тръгна.
За зла беда пътят беше кратък и ни един от шотетските войници така и не премръзна до смърт. Докато стигнат в подножието на хълма, хората зад него бяха открили свои начини да се топлят: едни — по-умни, други — не чак толкова. Те хапеха пръстите си — това не беше най-доброто хрумване — или увиваха с носни кърпи и парцали ръцете и лицата си. Бяха се струпали на групи и се въртяха, така че силата на вятъра се поемаше само от един човек. Миглите на Акос хванаха скреж и кожата около очите му се вкочани, но иначе той се чувстваше добре. Важното при ходенето в студа беше да оставиш мраза да проникне в костите ти, да се довериш на тялото си, че само ще се погрижи за себе си. И когато волята за живот се изчерпваше, тялото продължаваше да се бори.
Вятърът стихна. Бяха стигнали до заслона на големите зъбери, образувани от лавини и естествени възвишения. Това беше назъбеният склон на хълма на Хеса. Ала не беше лесно да се открият стъпалата, човек трябваше да знае къде да ги търси, но Акосовата памет, колкото и да беше замъглена от всичко сторено от него, се държеше. Той заобиколи по-големите скални образувания и ето ги и тях — едва видими вдлъбнатини, дълги колкото да поберат предната част на ходилото му.
— Нали уж тук имало стъпала — обади се Вакрез.
— Нали уж шотетците умеели да се нагаждат — отвърна му язвително Акос с приглушен от плата глас и погледна нагоре към склона.
Лазмет настоя Акос да върви начело, което изключваше възможността да го блъсне от скалата. Младежът заподскача бързо, защото така стъпалата се изкачваха по-лесно, но не стигна далече. Продължителните лишения го бяха изтощили и скоро той се отпусна върху скалата на хълма, който на шотетците им се виждаше като планина, за да не губи равновесие при катеренето.