— Държиш го гладен седмици наред, а сега искаш от него да ни изведе до върха на планината? — подметна Вакрез на Лазмет.
— Върви отпред и му помагай, щом толкова си се загрижил — отвърна му Лазмет.
Вакрез мина край него и като избягваше да погледне Акос в очите, подхвана го през гърба. Акос се учуди от силата му — по-възрастният мъж го повдигна почти на пръсти и двамата заизкачваха заедно тесните стъпала. Вятърът виеше толкова силно, че и Вакрез да беше прошепнал нещо в ухото му, Акос нямаше да го чуе, затова се катереха мълчаливо. Вакрез спираше, щом забележеше, че Акос се задъхва.
Не след дълго стъпалата се разшириха и станаха по-равни, докато се виеха нагоре в планината. Все пак ги бяха секли за оракули, не за атлети.
Слънцето залязваше и снегът искреше под лъчите му, проблясваше, докато вятърът го нанасяше по скалата. Гледката беше съвсем обикновена и като малък Акос я беше виждал хиляди пъти. Но тя никога не го беше омайвала така, както когато вървеше начело на отряд щурмоваци, пред прага на убийство.
Много скоро изкачването свърши. Те стигнаха върха, където няколко разпилени дървета, огънати и чепати от постоянния вятър, прикриха приближаването им. На най-горното стъпало Акос беше принуден да спре и докато Вакрез го придържаше, Лазмет даде знак на другите да се приближат до вратата.
Акос тъкмо беше се изправил сам, когато Вакрез се завъртя и с широкото си тяло го скри от погледа на Лазмет.
— Хей, момче, стъпи си здраво на краката.
Той повдигна дрехите му, тикна под колана на панталоните му един нож и покри дръжката с пуловер.
— За всеки случай — прошепна толкова тихо, че думите му се изгубиха във вятъра.
Акос не смяташе да използва нож, но беше благодарен за вниманието.
Едва не загуби ума си, щом подуши миризмата на хесанското благовоние. То се приготвяше от билки, приличаше малко на лекарството, което майка му тикаше насила в устата му за хроничната кашлица, като беше малък, но не беше същото — беше люто и щом носът му се стопли, започна да го щипе. Миришеше му на десетина ритуала на Цъфтежа, няколко гостувания тук след училище, където чакаше Сифа да приключи срещите си в Пророческата зала, и на следобедите, когато се превиваха от смях над младите послушници, които зяпаха Айджа и се червяха, след като той стана юноша. Миришеше му като роден дом.
И Акос като войниците свали няколко ката от дрехите си, като всеки път, когато си вдигаше ръцете, внимаваше да не оголи ножа, който Вакрез му беше дал. Накрая остана по един тъмносин мек пуловер, но не свали няколкото чифта чорапи, за да не му хлопат прекалено големите му ботуши. Капки пот избиха по врата му и той усети топлия въздух, когато свали шапката си. Краката му още се подкосяваха от изкачването, а може би от очакването на онова, което предстоеше.
— Преди всичко друго трябва да изключиш електричеството в сградата — каза той на Лазмет. — Има един основен и един резервен генератор. Вземи по-голямата част от войниците си за основния, той е от другата страна на сградата и там ще налетите на стражите в храма. Резервният генератор е наблизо и никой не го охранява.
Той извади грубата карта на храма, на която беше начертал пътя от задния вход до стаята за поддръжка в подземието, и я мушна в ръката на Лазмет.
— Тук си отбелязал само единия генератор — рече Лазмет, след като огледа картата.
— Да, трябва да запазя в тайна едно-две неща, иначе как ще те накарам да изпълниш твоята част от сделката? Аз сам ще те заведа при резервния генератор.
Никак не се изненада, когато Лазмет не се разгневи. Така би реагирал всеки нормален човек — заставаш на пътя му в решителна минута и човекът се вбесява. Но Лазмет не беше нормален. Той искаше светът да го развлича. И Акос, който мислеше с две крачки напред, явно успяваше.
Сигурно така е създал Ризек, помисли си той. Показвал му е неодобрението си под формата на един ужас след друг — очни ябълки в буркани и хора, които лягат върху собствените си мечове. Но когато най-накрая синът му го накрал да се гордее с него, нищо че причината го отвращавала, момчето поискало пак да го направи горд. И пак. И пак.
— Командир Вакрез, ти ще отведеш взвода до главния генератор. Ти и ти… — Той посочи двама от войниците, единия — тъмнокож, опънал назад щръкналата си коса, а другия — стройна и русокоса жена с почти толкова светла кожа като Акосовата. — Вие идвате с нас.
Двамата войници щяха да им пречат, но нямаше какво да се направи, не можеше да настоява Лазмет да дойде сам с него, без да събуди подозренията му. Щом се налагаше да убие всички, щеше да ги убие. Вече всячески беше разрушил собствените си морални устои. Какво значеше още една резка на ръката му?