— Кажи ми, Акос, как мислиш, че ще свърши тази битка за теб? Ти си изнемощял от глад и умора, а влизаш в бой с човек, който може да контролира всяко движение на тялото ти. Нямаш шанс да се измъкнеш жив от това място.
— Ами хайде тогава, убий ме.
Усети натиска в главата си, който му подсказа, че Лазмет се мъчи да се провре в черепа му и търси слаби зони. Но Акос беше Брониран и никой не можеше да пробие дарбата му.
Той тръгна към Лазмет, като мачкаше листата под ботушите си. Беше достатъчно умен, за да не отлага повече. Замахна, преди Лазмет да е проумял цялата тежест на положението.
Ръката му се сблъска с бронираната китка на баща му. Той изохка от болката, но не отстъпи. Отново беше на арената, но този път ги нямаше нито присмехулната тълпа, нито жадния за кръв Сузао Кузар. Само скърцащите зъби на Лазмет в тъмното и уроците на Сайра, които отекваха в главата му и го приканваха да мисли. Да забрави всяка чест. Да оцелее.
Лазмет отново го атакува мощно с дарбата си от двете страни на черепа му.
Отделиха се един от друг. Лазмет носеше броня на двете китки, гърдите и гърба. Акос трябваше да се цели ниско или високо.
Той се приведе, засили се срещу баща си, сякаш се канеше да го събори, и го намушка ниско в крака. Щом ножът му се заби в бедрото, усети гореща линия през тила си — Лазмет го беше порязал.
Акос не обърна внимание на кръвта, която потече по гърба му и подмокри ризата му, нито на пулсиращата болка. Лазмет стенеше и притискаше крака си с една ръка.
— Как? — изръмжа той.
Акос не му отговори. Беше замаян, седмиците недояждане си казваха думата. Не всичко можеше да потъне под адреналина. Той пак затътри крака към Лазмет, като извличаше полза от непредсказуемостта на движенията си, както беше направила Сайра, когато беше изгубила много кръв, а трябваше да се бие срещу Айджа на арената. Когато светът се залюля на една страна, той го последва и замахна към гърлото на баща си.
Лазмет хвана ръката му и я дръпна силно встрани. В рамото на Акос избухна болка и обхвана цялото му тяло. Той изпищя, ножът падна от ръката му сред гниещите листа. Той също се свлече в краката на Лазмет.
По страните му се търкаляха сълзи. Всичките му кроежи, всичките му лъжи, предателствата срещу приятели, семейство, родина, срещу Сайра, свършиха в краката на Лазмет.
— Ти не си първият син, който се опитва да ме убие — рече Лазмет.
Той вдигна крак и стъпи върху изкълченото рамо на Акос. Още първото докосване накара младежа да се разпищи отново, но мъжът натисна и бавно стъпи с цялата си тежест върху него.
На Акос му причерня пред очите, помъчи се да остане в съзнание, да не припада, да мисли.
Де да беше питал Сайра как се справя с болката, защото това му се струваше невъзможно — от него не беше останало нищо, освен нажежените до бяло искри на агонията.
Лазмет се приведе над него, без да отмества крака си.
— Ризек също ме изненада, докато странствахме заедно. На най-свещения ни ритуал по време на лова за отпадъци той се осмели да ме нападне, да ме хвърли в затвор… — Лазмет замълча, като движеше челюстта си. — Но аз оживях. Ризек беше твърде слаб! И сега ще оцелея, нали така?
Той завъртя палеца си, сякаш мачкаше особено упорита буболечка. Акос пак изпищя, сълзите потекоха покрай ушите и намокриха косата му. Чу далечния вой на Хесанските сирени, които свикваха армията на оръжие. Но беше твърде късно, твърде късно за него, твърде късно за послушницата в коридора и за храма на Хеса.
Мигът съдържаше цялото бреме на ориста, тежестта на неизбежното, приведено в действие от минутата, когато оракулът Вара му беше казала киертата, неговата истина, която преобърна живота му. Разкритието кои са родителите му не го беше освободило от бъдещето, беше го насочвало към него, притегляйки го към баща му като риба, налапала въдица. Изстрадай ориста си, шепнеше гласът на майка му, защото всичко друго е илюзия.
Сега разбираше как се е чувствала Сайра, когато поиска от него да я избере, макар че в онзи момент той не знаеше, че това е възможно. Аз не искам да бъда нещо, което ще „изстрадаш“, беше му казала тя. Имаше нещо могъщо в това нейно качество, в отказа ѝ да приеме обстоятелствата, които не беше избирала сама, в силата на желанието ѝ.
Не искам, беше казала тя и сега той я разбра.
Той не искаше това да бъде краят му, ориста, която щеше да изстрада.
И сред объркването от болката Акос започна да мисли.
Вдигна коляно до гърдите си и изрита силно раната в крака на Лазмет. Мъжът изохка изненадан и отпусна малко рамото му. С вик Акос се отблъсна от земята със свободния си крак, гърбът му се охлузи в земята, наполовина върху листата, наполовина върху каменната пътека, той протегна ранената си ръка и опипом затърси изпуснатия нож между стъблата.