Лазмет беше отстъпил назад и с една ръка стискаше крака си. Акос напипа металната дръжка на ножа и го сграбчи. Кръвта бучеше в главата му, пулсираше в гърлото и рамото му. И като трепереше от болка, превит под собствената си тежест, той се изправи на крака.
Не ориста го беше довела тук. Той беше избрал да дойде. Беше го пожелал.
И сега поиска Лазмет да умре.
Хесанските сирени отново завиха. Двамата с Лазмет се сблъскаха, броня срещу плът. Паднаха тежко на замръзналата земя с восъчните листа. Акос усети нов пристъп на болка в рамото си, повдигна му се, но стомахът му беше празен, за да повърне. Ръцете им се кръстосаха между тях, Лазмет стискаше с две ръце китката му, мъчеше се да отблъсне ножа.
Няма място за чест, помисли си Акос, когато битката е на живот и смърт.
Той сведе глава и ухапа Лазмет по ръката. Стисна зъби с цялата си мощ, усети вкуса на кръв, на драно месо. Лазмет извика прегракнало. Акос натисна ножа и като въртеше главата си, разкъса със зъби ръката му.
Ножът се заби право в гърлото на Лазмет.
Всичко замря.
Осех Кересет чупеше всичко с дарбата си. Корабни седалки. Декоративни възглавнички. Маси. Халби. Чинии. Веднъж неволно счупи една от Акосовите играчки и я взе в скута си, за да му покаже как да я поправи, като вълшебство, със същата дарба, с която я беше счупил. Играчката след това стоеше малко накриво, но Осех беше дал всичко от себе си.
Той гонеше майка им из кухнята с брашнени ръце, за да остави отпечатъци по дрехите ѝ. Само той можеше да разсмее Сифа, и то от сърце. Той беше човекът, който я държеше здраво стъпила на земята в настоящето — или поне доколкото това беше възможно за оракул.
Осех Кересет беше шумен, разхвърлян и любящ човек. Той беше Акосовият татко.
А този студен, жесток мъж, който лежеше в бронята си на една ръка разстояние, не му беше баща.
Акос лежеше до Лазмет, докато той издъхваше. Придържаше изкълчената от баща му ръка до гърдите си и най-накрая отново му се прииска нещо.
Беше дребно желание, слаба жажда за живот, но беше по-добре от нищо.
Глава 52
Сайра
Погалих с пръсти сребърната кожа на главата си. Тя беше започнала да поражда електрически импулси, подобни на онези от истинските нерви, затова усещах леко пулсиране под пръстите си. То ме успокояваше, сякаш стоях под топлия дъжд на Пита.
— Престани, Сребърен лист — скара ми се Тека. — Хората те гледат.
Стояхме на площада пред амфитеатъра. По времето на управлението на брат ми това място гъмжеше от търговци: едни бяха от чужди планети, други — шотетци. На чужденците, естествено, им беше забранено да ни учат на своите езици. Във въздуха тогава се носеше миризмата на пушек, препечено месо и горени билки от шатрите на есандерийците, където миризмите се нравеха особено много на всички. Аз завирах ръце в ръкавите си от страх да не пипна някого в навалицата. Брат ми не беше по-малък деспот от Лазмет, но част от него мечтаеше народът да го боготвори и това го караше от дъжд на вятър да отстъпва. Лазмет нямаше такива мечти.
Ето защо площадът не гъмжеше от хора, които си крещят числа едни на други. Между сергиите не се разхождаха войници с надеждата да сгащят някой човечец, произнесъл чужда дума, да му измъкнат насила парите или да го заплашат с наказание. Сега тук имаше пет-шест маси с шотетски стоки, предимно храни с надути цени. Едва ли много чужденци искаха да живеят във воюваща страна, все едно каква печалба щеше да им донесе това.
— По-скоро черупка, отколкото лист — отвърнах на Тека и извих длани във формата на черепа ми.
— Какво?
— Сребърната кожа — отново ѝ показах ръцете си. — Не е сребърен лист, черупка е.
— Не говорех за лист на дърво — намръщи се Тека. — Исках да кажа ламаринен лист, като на покрив… Знаеш ли какво? Смешно е. Ти си смешна.
Ухилих се широко.
Беше ме страх, че без многолюдието на пустия площад лесно ще ни забележат, но наоколо не се виждаха никакви войници. На обичайните входове и изходи имаше стражи, но с тях лесно щяхме да се справим. И то не с традиционните ми средства, макар че това беше първоначалната ми идея.
Сифа беше предложила по-мирен път до подземията на амфитеатъра. Двете с Има щяха да заприказват стражите на входа и да ги убедят да я пуснат да разгледа арената. За случая Има беше облякла бледолилавата рокля, така че да изглежда заможна и важна — жена, която заслужава благосклонното им отношение. Това щеше да отвлече вниманието на стражите от нас, а в същото време щеше да даде на Има и Сифа шанса да влязат и те.