— Дълго време ядях, къпех се, работех, учех. Но духом не присъствах там, или поне нямах усещането, че присъствам. Приличаше на изтръпнал крайник. Лека-полека игличките започват да те бодат, малко по малко усещанията се завръщат.
Тя повдига глава да ме погледне.
— Съжалявам, че не те предупредих какво се канех да извърша. Съжалявам, че поисках да дойдеш и да видиш… онова. Нуждаех се от свидетел, в случай че нещо се обърка, а само на теб можех да имам доверие.
Въздъхвам и затъквам косите зад ухото ѝ.
— Знам.
— Щеше ли да ме спреш, ако знаеше предварително?
Свивам устни. Истината е, че и аз не знам, но не мога да си го призная, защото искам да я накарам да ми вярва. А тя трябва да ми вярва, ако смятам да сторя поне малко добро в предстоящата война.
— Не — отвръщам ѝ. — Знам, че правиш само това, което се налага.
Не лъжех. Но това не значеше, че не се бях уплашила от лекотата, с която уби Ризек, от отдалечения поглед в очите ѝ, докато ме водеше към онзи склад, от безусловната нерешителност, която беше показала пред него, докато изчакваше удобния момент да го наръга.
— Те няма да завладеят планетата ни — казва ми с мрачен шепот. — Аз няма да им позволя.
— Добре.
Тя хваща ръката ми. Не ни е за първи път да се държим за ръце, но това не значи, че не ме побиват сладостни тръпки, когато кожата ѝ се плъзва по моята. Тя е все така способна. Уравновесена и силна. Иска ми се да я целуна, но не му е сега времето, когато кръвта на Ризек още не е засъхнала под ноктите ѝ.
Затова се задоволявам с докосването на ръката ѝ и двете отправяме погледи в пустошта.
Глава 6
Акос
Акос опипа верижката на врата си. Пръстенът на семейството на Джорек и Ара тежеше познато в падинката на шията му. Когато слагаше броня, халката оставяше отпечатък върху кожата му като от дамга. Ще си рече човек, че белегът на ръката не му беше достатъчен да му напомня какво беше сторил на Сузао Кузар, бащата на Джорек и избухливия съпруг на Ара.
Сега, докато стоеше пред килията на брат си, той не беше сигурен защо намисли да убие Сузао на арената. Време беше да реши дали да остави Айджа приспан — и за колко дълго? Докато се доберат до Огра ли? Ами след това? И дали пък, след като Ризек беше мъртъв, не беше безопасно да го пусне да броди с бистра глава из кораба. Сайра и Тека оставиха решението на него и майка му.
Сифа стоеше до него, главата ѝ се издигаше с няколко изита над рамото му. Пуснатата ѝ рошава коса се беше сплела на възли край раменете ѝ. След смъртта на Ризек майка му не си беше подавала носа навън от търбуха на кораба, за да шушне бъдещето на себе си, докато крачи босонога насам-натам. Сайра и Тека се бяха уплашили за нея, но той ги успокои, че с оракулите е така. Или поне с майка му беше така. Един път умът ѝ режеше като бръснач, друг път наполовина напускаше тялото ѝ, времето ѝ.
— Айджа не е същият, какъвто го помниш — каза ѝ той.
Предупреждението му беше непотребно. От една страна, това вече ѝ беше известно, а от друга — тя навярно вече го беше видяла такъв, какъвто беше сега, че и с още сто други лица.
И все пак всичко, което каза, беше:
— Знам.
Акос почука по вратата с юмрук, после я отключи с ключа, който Тека му беше дала, и влезе.
Айджа седеше по турски на тънък матрак, който бяха хвърлили в ъгъла на килията, до него имаше поднос с купа и остатъци от супа в нея. Когато ги видя, той се изправи на крака и протегна ръце, като че се канеше да ги свие в юмруци и да започне да ги налага. Беше изпит, немощен, със зачервени очи.
— Какво стана? — попита той, докато погледът му избягваше очите на Акос. — Усетих нещо. Какво стана?
— Ризек беше убит — отвърна му Акос. — Ти си го усетил?
— Ти ли го направи? — презрително попита Айджа. — Няма да се изненадам. Ти уби Сузао. Уби Калмев.
— И Вас — додаде Акос. — Все някъде в тази каша помниш и Вас, нали?
— Той беше приятел — отвърна Айджа.
— Той беше човекът, който видя сметката на баща ни — сякаш изплю ядно Акос.
Айджа присви очи, замълча.
— Ами мен? — рече с равен глас Сифа. — Мен помниш ли ме, Айджа?
Той я погледна така, сякаш едва сега забелязваше, че и тя е там.
— Ти си Сифа. — Той се намръщи. — Ти си мама. Аз… зеят празноти.
После прекрачи към нея и каза:
— Аз обичах ли те?
Никога по-рано Акос не беше виждал Сифа огорчена, даже когато бяха деца и ѝ казваха, че я мразят, защото не ги пускаше да си играят с приятелите им или им се караше за лошите оценки на изпитите. Той знаеше, че е огорчена, защото освен оракул тя беше и човек, а всички хора понякога се наскърбяват. Но не беше съвсем подготвен за пронизващия ѝ поглед, когато го срещна, за набръчканото чело и увисналите краища на устата ѝ.