— Сайра?
Гласът на Тека ме спаси от криволиците на паметта ми.
Отворих очи и небето притъмня.
Можеше да бъде нещо най-обикновено като облак, който минава пред слънцето, но небето беше заоблачено, когато затворих очи — равномерно пепеляво във всички посоки. Повдигнах глава и видях широк кораб, много по-голям от транспортните съдове, ховърите и военните кораби на шотетците. Беше голям колкото странстващия кораб, но идеално кръгъл, напомняше на тувхийския пътнически ховър, който Сифа беше довела в тайната квартира на ренегатите.
Долната му част беше гладка и лъскава, сякаш никога досега не е летял, никога не е бил обстрелван от космически отломки, астероиди и безмилостни атмосферни обвивки. Търбухът му беше изпъстрен с бели лампички. Те очертаваха врати и люкове, важни места и станции за скачване, както и масивния силует на кораба. Съдът беше отирийски. Бях сигурна в това. Никой друг не притежаваше волята и суетата да построи нещо толкова практично и красиво.
— Сайра!
Пак беше гласът на Тека, този път изпълнен със страх.
Срещнах погледа на Сифа, която стоеше в средата на арената. Айджа беше определил часа във видението си по цвета на светлината. И тъй като този кораб закриваше слънцето над Воа, действително навън сякаш беше мръкнало.
Атаката протичаше в момента.
— Не си губи времето с апаратната зала — казах на Тека и се учудих колко далечен звучи гласът ми.
Войниците, които бяха въвели Сифа на арената, си плюха на петите, сякаш можеха да надбягат такъв грамаден кораб, преди да ги удари антипоточният заряд. А може би не беше срамно човек да умре с надежда.
Прехвърлих се над преградата, която ме отделяше от арената, и ловко скочих върху отъпканата земя. Не знаех защо, освен че не исках да стоя над арената, когато ни удареше антипоточният заряд. Исках да бъда точно където ми беше мястото — тук, с пясъка в подметките на ботушите ми, където стояха хората, които обичаха битките.
А аз обичах битките.
Но обичах и живота.
Случвало се беше да мисля за смъртта като за избавление, когато болките ставаха нетърпими, когато истинската ми майка беше погълната от тъмнината, която и досега не разбирах. Животът почти винаги е бил мъчителен за мен. Но откриването и преоткриването на други светове, напрежението и болката в заякващите мускули, топлото и силно Акосово тяло, опряно в моето, блясъкът на декоративната броня на майка ми нощем на странстващия кораб — аз обичах всички тези неща.
Спрях на средата на арената, на една ръка разстояние от Сифа и Има, но без да ги докосвам. Зад мен чух леките стъпки на Тека.
— Е, можеше да бъде и по-лошо — рече тя.
Щях да се разсмея, ако това не беше самата истина. Но ние с Тека и Има сме били на косъм от други, далеч по-ужасни моменти на гибел и за нас, предполагам, не беше такава зла участ да се стопим в антипоточния заряд.
— Антипоточен — измърморих аз, защото думата ми звучеше странно.
Погледнах Сифа, която все пак ми беше майка, и за първи път тя изглеждаше искрено изненадана.
— Не разбирам. Антипоточният заряд е светлина. Странстващият кораб… той светеше много ярко, когато го унищожиха. Как може антипотокът да бъде светъл?
— Потокът е хем видим, хем невидим — обясни Сифа. — Той невинаги ни се представя по начин, който разбираме.
Погледнах смръщено разперените си длани, където се събираха сенките ми и се увиваха вечно около пръстите ми като колона от пръстени.
Лекарят, при когото ме заведоха като дете, беше казал, че дарбата ми се е появила, защото съм смятала, че и аз, и всички други хора заслужаваме болка. Предположението му беше разгневило майка ми Илира Ноавек. Това не е нейна вина, беше казала тя, преди да ме изведе от кабинета.
И Акос — когато беше видял как отбелязвам свършеното от мен върху ръката си, покрита сега с броня, той беше попитал само: На колко години си била?
И той, и майка ми не вярваха, че заслужавам дарбата си. И може би бяха прави, може би докторът беше сбъркал, човекът, чиито думи цял живот отекваха в съзнанието ми. Може би болката изобщо не беше моята дарба на потока. Може би тя беше вторичен продукт от нещо друго.
Ако антипотокът беше светлина…
А аз бях измъчвана от мрак…
Може би потокът беше моята дарба.
Тя самата е една малка Огра, бяха ми казали огранските танцьори, когато видяха дарбата ми.
— Някой знае ли какво означава думата „огра“ на огрански? — попитах аз.
— „Живият мрак“ — отвърна Сифа.
Засмях се и когато от долната част на кораба над нас зейна тесен отвор, вдигнах към небето очернените си от сенките ръце.