Избутах сенките си нагоре, нагоре, нагоре.
Над пращенето на силовото поле над амфитеатъра, което Акос беше обезвредил с едно докосване, когато ме издигна до кораба. Той ме беше прегърнал здраво през гърба с жилавата си като въже ръка.
Над пъпа на Воа, където бях живяла през целия си живот, оградена от безупречно чисти дървени ламперии и светлината на фензу. Усетих леко изпотените ръце на Ризек, когато запуши ушите ми, за да ме предпази от виковете на човека, когото баща ми измъчваше.
И още по-нагоре над Воа, над покрайнините на града, където живееше Разказвача с неговия сладък лилав чай, където ренегатите бяха стъкмили маса за вечеря от половин дузина други маси.
Не страдах от липса на гориво. През целия ми живот сенките на потока са били силни, толкова силни, че да не мога да отида на една вечеря, толкова силни, че да превият гърба ми и да изстискат сълзи от очите ми, толкова силни, че да ме държат будна и да ме карат да обикалям стаята си цяла нощ. Толкова силни, че да убиват, но сега вече разбирах защо убиваха. Те не пресушаваха живота у хората, а го заливаха, съкрушаваха го със силата си. Дарбата ми приличаше на гравитацията — ние се нуждаехме от нея, за да останем на земята, живи, но ако тя се усилеше многократно, образуваше черна дупка, от която дори светлината не можеше да се изплъзне.
Да, силата на потока беше твърде жестока, за да се побере в едно тяло…
Освен ако това тяло не беше моето.
Тялото ми, блъскано отново и отново от войници, братя, врагове, но вечно търсещо начин да се изправи…
Тялото ми, проводник на чистата сила на потока, на жуженето на живота, което беше поставило другите на колене…
Животът е пълен с болка, бях казала на Акос, докато се мъчех да го извадя от депресията. Ти можеш да понесеш повече, отколкото си мислиш. И се оказах права.
Имах всички основания да се затворя в себе си, да се откъсна от света, да отблъсна надалеч всичко, което напомня за живота, растежа и силата. Колко по-лесно щеше да бъде да не допускам никого до себе си! Но аз допуснах Акос, доверих му се, когато бях забравила как да се доверявам, допуснах също и Тека, а може един ден и Сифа…
Бих пуснала всеки, който посмееше да дойде наблизо. Бях като планетата Огра — тя посрещаше всеки, всичко, което можеше да оживее на нея.
Не защото заслужавах болка, нито защото бях твърде силна, за да я почувствам, а защото бях достатъчно жилава да я приема като нещо неизбежно.
Сенките на потока летяха нагоре, нагоре, нагоре.
Разпростряха се, укрепнаха от ластарите около пръстите ми до колона в небето, която обгърна цялото ми тяло в сенчест мрак. Не виждах Тека, Сифа или Има, но виждах големия стълб на потока, който преминаваше над и през мен, устремен към онзи отвор в отирийския кораб над нас.
Не видях антипоточното оръдие, нито как изглежда, но видях изстрела. Светлината се разля от неподвижна точка, точно както сенките се опъваха нагоре от мен.
А когато се сблъскаха — агония.
Запищях безпомощно, както не бях пищяла от най-ранното си детство, за което нямах спомен. Болката беше толкова сгъстена, че натроши като стъкло гордостта, разума, личността ми. Чух писъците и усетих как гърлото ми се раздира от собствения ми глас, от пъкъла в мене и край мене, видях сянката и светлината и мястото, където те се срещнаха с оглушителен трясък.
Коленете ми се огънаха, около кръста ми се увиха тънки кокалести ръце. Между лопатките на гърба ми се притисна глава и чух гласа на Тека:
— Дръж се, дръж се, дръж се…
Бях убила чичо ѝ, братовчедка ѝ и в известен смисъл майка ѝ, но тя застана зад мен, подкрепи ме да не падна.
Около ръцете ми се увиха топли и меки длани и над мен се понесе миризмата на листа от сендес от шампоана на Сифа.
Черните очи на онази, която ме беше изоставила, а сега се връщаше при мен…
И накрая на китката ми — строгите бледи пръсти на Има Зецивис.
Потокът потече през всички ни едновременно — приятелката ми, врага ми, майка ми и през мен — обгърна ни заедно в мрака, който беше самият живот.
5.
Арзодае. Глагол. От золдски: „обезобразявам, например с нож“
Глава 53
Киси
Извънредни новини, се чете на екрана. Убийството на Лазмет Ноавек при нападението в Хеса, главен град в Тувхе, беше потвърдено.
Поглеждам сестрата твърдо в очите, искам да ѝ кажа, че пукнат грош не давам дали вътрешностите ми ще потекат по пода, но тя ще ми намери инвалиден стол и ще ме пусне да отлетя с Исае Бенесит до Тувхе. Естествено, не мога да го кажа. Дарбите на другите хора отслабват, когато телата им губят сили, но явно не и моята.