Но така трябва да бъде. Когато всичко се случва по план, аз се сливам с фона. Но ще продължавам да стоя до канцлера, докато тя лавира през този нестабилен мир. Ще бъда човекът, до когото тя ще се допитва за съвет, от когото ще търси утеха, когато скръбта и гневът отново и отново я завладяват. Аз ще бъда ръката, която ще направлява дланта. И никой няма да знае.
Освен мен. Аз ще знам.
Глава 54
Сайра
Събуди ме някакво жужене, едно пламтящо в синьо фензу описваше лениви кръгове над главата ми. Пъстрите му като дъга крилца изведнъж ме накараха да си спомня за Узул Зецивис, който ги отглеждаше за продан и мислеше с толкова нежност за тях, неговата страст.
Край мен всичко беше в бяло — бял под, бели чаршафи, бели стени, бели завеси. Не бях в болница, а в тиха къща. В саксия в ъгъла растеше черно цвете с кадифени цветчета, които пласт върху пласт се разтваряха до тъмножълта сърцевина.
Познах мястото. Това беше домът на семейство Зецивис, кацнал на една извисяваща се над Воа скала.
Имаше нещо нередно. Някак неестествено. Повдигнах едната си ръка и усетих тежестта ѝ, мускулите ми затрепериха от слабото усилие. Отпуснах я на матрака и продължих да се забавлявам с полета на фензу, който чертаеше пътеки от светлина във въздуха.
Разбрах какво не е в ред — не изпитвах болка. По голите си ръце видях, че сенките на потока бяха изчезнали.
Смесица от страх и облекчение изпълни душата ми. Нямаше я болката. Нямаше ги сенките. Дали завинаги бяха изчезнали? Дали бях изразходвала толкова много енергия при антипоточния удар, че дарбата ме беше напуснала завинаги? Затворих очи. Не можех да си позволя да си представя живот без болка. Не можех да си позволя да се надявам.
Известно време след това — не знаех колко точно — чух почукване на вратата. Сифа влезе с чаша чай.
— Предположих, че си будна — рече тя.
— Разкажи ми за Воа.
Опрях се на ръцете си и се опитах да се повдигна. Те бяха като желе. Сифа понечи да ми помогне, ала аз я спрях с кръвнишки поглед и сама се изправих.
Тя седна на стола до леглото ми и скръсти ръце в скута си.
— Твоите сенки отблъснаха антипоточния заряд. Два-три дни след това пристигнаха шотетски изгнаници, за да запълнят вакуума във властта след смъртта на Лазмет и сега те управляват Воа — разказа ми тя. — Но усилието явно те е изтощило. Не мисля, че сенките ти са изчезнали завинаги — добави тя в отговор на въпроса, който не бях изрекла. — Но ти спаси много хора, Сайра.
Говореше някак… гордо. Като майка.
— Недей. Аз не съм твоя.
— Знам. — Тя въздъхна. — Но се надявах, че заедно ще можем да преодолеем пълната враждебност.
Помислих малко.
— Може би.
Тя се подсмихна.
— Е, в този дух… погледни насам.
Тя стана да дръпне пердето от прозореца до леглото ми. Намирах се в онази част на къщата, която беше точно на ръба на скалата и гледаше отвисоко. Отначало видях проблясването на далечни светлинки — сградите във Воа. А сетне Сифа рече:
— Обед е.
Воа беше покрита с щит от черни облаци, малко по-светли от огранското небе. Сенките ми си бяха намерили дом над Воа, потопявайки града във вечна нощ.
През следващите дни физически се почувствах толкова добре, колкото не се бях чувствала от дете. Силите ми се връщаха изит по изит, докато нагъвах ястията, приготвени от Сифа, Има и Тека в кухнята на Зецивис. Има загаряше всичко, което сготвеше, и ми го поднасяше без извинения. Сифа ми правеше тувхийски гозби със странен вкус, в които сипваше тонове подправки. Тека приготвяше необичайно хубави закуски. Помагах им, когато можех, седях на масата с нож, за да режа на ситно това-онова, докато ръката ми отмалееше. Слабостта ме влудяваше, но отсъствието на болката я компенсираше.
Бих разменила всички дарби на света за живот без болки.
Сифа ме беше уверила, че Акос е жив, но не знаех нищо за състоянието, в което се намира. Гледах новините от Тувхе с надеждата да науча нещо за него, но не откривах нищо. В репортажите за смъртта на баща ми не го споменаваха. Най-накрая получихме вести от Киси направо от Хеса. Беше намерила Акос в болницата, където се възстановявал от хипотермия. Канеше се да го прибере у дома.
Облаците над Воа не даваха признаци да се разчистят. Много вероятно беше градът да остане потопен в мрак завинаги. Ако човек погледнеше към Воа от скалите, там сякаш се бе спуснала нощ. Но ако се обърнеше в обратната посока към Границата, която ни отделяше от Тувхе, слънцето отново грейваше. Беше странно да живееш на ръба между двете. И да знаеш, че ти сама си го създала.