Обърна се и я остави да стои насред коридора, сякаш притисната между двама сина, които вече не бяха същите, каквито са били преди.
Редуваха се да седят на навигационната палуба, за да следят да не би корабът да налети на астероид, на друг космически кораб или отломки. Сифа пое първата смяна, понеже Тека беше капнала от умора, след като програмира наново кораба, а Сайра през последните няколко часа беше бърсала с парцал кръвта на собствения си брат. Акос почисти пода в кухнята и си разстла одеяло в ъгъла, близо до лекарствата.
Сайра дойде при него, лицето ѝ светеше измито, а косата си беше сплела на плитка през рамото. Легна редом с него и дълго време никой не поведе разговор, само дъхът им излизаше едновременно. Той си спомни, когато беше в нейната стая на странстващия кораб, как винаги разбираше, че е станала, защото спираше да се мята и да се върти в леглото насам-натам и се чуваше единствено диханието ѝ.
— Радвам се, че е мъртъв — рече Сайра.
Акос се обърна с лице към нея, повдигна се на лакът. Беше подрязала спретнато косата около сребърната кожа. Вече беше свикнал как главата ѝ свети от едната страна като огледало. Отиваше ѝ, макар че случилото се с нея го изпълваше с ненавист.
Тя стисна челюст.
Започна с каишите на бронята, която покриваше ръката ѝ, като ги дърпаше напред-назад, докато ги разхлаби. Когато я свали, на ръката ѝ, точно до лакътя, имаше нова рана с диагонална черта през нея. Той я докосна леко с пръст.
— Не ти го уби.
— Знам. Но канцлерът няма да го отбележи и… — Тя въздъхна. — Предполагам, че можех да си отмъстя и оттатък смъртта, ако го бях оставила без резка. Можех да го лиша от честта му, като се престоря, че никога не е живял.
— Но сърце не ти даде да го направиш — подхвърли Акос.
— Да — призна Сайра. — Той си остава мой брат. Животът му си остава… забележителен.
— И си разстроена, че не можа да го накажеш.
— Може да се каже.
— Е, в случай че мнението ми се зачита, аз не смятам, че трябва да се разкайваш, задето показа малко милост. Мъчно ми е само, че си направи целия труд да го пощадиш заради мен, а после… всичко отиде на вятъра.
Той въздъхна тежко и се отпусна на земята. Още един провал.
На гърдите му, точно над сърцето, Сайра сложи ръката си, онази с белезите, която едновременно казваше толкова много и толкова малко за нея.
— Аз не съжалявам.
— Ех… — Той покри ръката ѝ със своята. — А аз не съжалявам, че си направила резка за загубата на Ризек, макар че го ненавиждах.
Ъгълчетата на устата ѝ се извиха нагоре. Акос с почуда установи, че тя беше отчупила едно парченце от вината му, и се питаше дали и той по свой си начин не беше сторил същото за нея. И двамата бяха хора, които носеха със себе си всеки отломък от всичко, което им се бе случило, но може би щяха да могат да си помогнат взаимно и парче по парче да сложат нещата в ред.
Хубаво му беше да се чувства така. След като Айджа вече го нямаше, не му оставаше друго, освен да посрещне ориста си, а тя и Сайра бяха неразривно свързани. Той щеше да загине за семейство Ноавек, а тя беше последната от тях. Беше щастлива неизбежност, фатална и поразителна.
Под въздействието на силен порив Акос се обърна и я целуна. Тя пъхна пръстите си в една от гайките на колана му и силно го придърпа към себе си, както по-рано, когато ги прекъснаха. Но сега вратата беше затворена и Тека спеше дълбоко в някоя друга част на кораба.
Бяха сами. Най-накрая.
Корабната миризма на химическите препарати с аромат на цветя беше заменена от мириса на билковия ѝ шампоан, с който се беше къпала в банята, на пот и листа от сендес. Той погали шията ѝ със захабените си от отварите пръсти, мина през леката извивка на ключицата ѝ.
Тя го блъсна по гръб, възседна го и за миг затисна хълбоците му в земята, за да измъкне ризата му от колана. Ръцете ѝ бяха така топли, че той се задъха. Докосваха меката еластична плът на кръста му, стегнатите мускули над ребрата му. Разкопча ризата му догоре.
Беше мислил за това, когато ѝ помогна да се съблече преди ваната в тайната квартира на ренегатите, беше мислил какво ли ще бъде да се съблекат, когато са здрави и не се борят за живота си. Беше си представял луда страст, но тя не бързаше, галеше с пръсти издутините на ребрата му, сухожилията от вътрешната страна на китките му, докато разкопчаваше копчетата на ръкавите.
Когато понечи на свой ред да я помилва, тя го отблъсна. Изглежда, не желаеше това, а той беше щастлив да задоволи всичките ѝ желания. Все пак тя беше момичето, което не можеше да докосва хората. Едно пламъче лумна в душата му, когато си помисли, че той беше единственият, когото беше докосвала. Не беше възбуда, а нещо по-деликатно. По-нежно.