— Капитан Морел, благодаря ви за посрещането — отвръщам аз.
— Позволете ми да ви придружа до стаите ви — предлага той. — Благодаря ви, че доведохте канцлер Бенесит невредима тук, сър — допълва той към капитана, който ни докара.
Мъжът изсумтява нещо и ни кимва, когато се разделяме.
Обувките на капитан Морел плющят на всяка крачка, а когато взима завоите, леко поднасят, тъй като завърта краката си на пръсти. Щом е тук, значи е от богато семейство на родната му планета, която и да е тя, но не го влече или пък просто няма сърце за истинска военна служба. Явно е годен точно за такива задачи, които изискват добри обноски, дипломатичност, галантност.
Когато капитанът ме въвежда в стаята ми, която за удобство се намира до тази на Исае, въздъхвам с облекчение. След като вратите се затварят зад гърба ми, изсулвам якето от раменете си и се свличам на пода.
Стаите явно са наредени за нас. Само това обяснява полето переста трева, която потръпва на вятъра, на отсрещната стена. Кадрите са от Тувхе. Точно пред тях има тясно легло с дебело кафяво одеяло, затъкнато под матрака.
Слагам ръка върху сензорния екран до вратата, прехвърлям напред снимките и текста, докато откривам това, което търся. Стенни картини. Продължавам търсенето, докато намеря кадри от Хеса в снега. Билото на възвишението искри в огнени цветове от купола на храма. Проследявам гърбиците на къщните покриви чак до подножието на хълма, наблюдавам въртенето на ветропоказателите. Пелена от снежинки закрива всички постройки.
Понякога забравям колко красив е домът ми.
Виждам края на нивата, която баща ми обработваше, ала филмът свършва. Малко след нея е празното място, където устроихме погребение на Айджа и Акос. Идеята не беше моя — мама нареди дървата и жар-камъните, тя каза молитвата и ги запали. Аз стоях наблизо с палтото ми от кутях, с предпазната маска на лицето, за да не ме види никой, че плача.
Дотогава не бях мислила за Айджа и Акос като за загинали, истински загинали. Щом мама пали кладата, мислех аз, значи знае, че са умрели, така както само един оракул може да знае. Но на нея не ѝ беше известно и половината от това, което аз си мислех.
Просвам се на леглото и се взирам в снега.
Може би не беше разумно да идвам тук, за да споря с канцлер, вместо да последвам семейството си. Не разбирам много от политика и управление, аз съм родом от Хеса и толкова далеч от областта на познанията, че чак ме напушва смях. Но познавам Тувхе. Познавам народа.
А и някой трябва да се грижи за Исае, за да не се удави в скръб.
Стената на Исае прилича на прозорец към Космоса. Звездите — малки светли точици — трептят, вижда се и дъгата на потока. Гледката ми припомня един наш по-раншен спор още преди да я опозная по-добре.
Ти не знаеш нищо за планетата ми и народа ѝ, казах ѝ аз тогава. Беше след като публично огласи, че тя е канцлерът. Двете с Ори се бяха появили в апартамента ми в училище и тя се държа грубо с мен заради свойското ми отношение към сестра ѝ. И по някаква причина дарбата ми ме остави на свой ред да ѝ отвърна грубо: Това е едва първият ти сезон тук.
Нещастният поглед, който ми отправи тогава, бе досущ като този, с който ме посреща сега на влизане в стаята ѝ — двойно по-голяма от моята, но в това няма нищо учудващо. Тя седи на края на леглото по блузка и шорти, които са прилепнали за дългите ѝ мършави крака. Досега не съм я виждала толкова небрежно облечена и някак толкова ранима — сякаш това, че ме оставя да я видя, след като е станала от сън, я разголва.
През целия си живот съм обичала тази планета по-ревностно от семейството, от приятелите си и даже от себе си, беше ми отвърнала тогава. Ти си ходила по кожата ѝ през всичките си сезони, но аз съм се заровила дълбоко в утробата ѝ, затова не смей да ми казваш, че не я познавам.
Обвивката на Исае е толкова дебела, че понякога ми се струва, че под нея няма нищо. Тя не прилича на Сайра Ноавек, която те оставя да видиш вътрешните ѝ страдания, нито на Акос, чиито емоции искрят в очите му като скъпоценен метал, заровен в дъното на котловина. Исае е празна отвътре.
— Скоро ще пристигне онзи мой приятел, за когото ти казах — изрича тя с дрезгав глас. — Не беше далече оттук, когато се обадих.
Беше завзела за кратко навигационната палуба на патрулния кораб, който ни прибра, под претекст, че трябва да се свърже със стар приятел, с когото отраснали заедно. Името му беше Аст. Имала нужда от помощта на човек, който не бил свързан със Съвета, Тувхе или Шотет. Аст беше от „периферното племе“, както мнозина обичаха да ги наричат, роден на някаква грохнала луна оттатък бариерата на потока.