На навигационната палуба Тека говореше на отирийски.
— Ренегатски транспортен кораб, капитан Сурукта иска разрешение за кацане.
— Капитан Сурукта, имате разрешение за кацане на аеродрум трийсет и две. Поздравления за благополучното пристигане — отговори глас по интеркома.
Тека изсумтя и изключи комуникатора.
— Обзалагам се, че е установена практика да поздравяват хората, че са останали живи.
— Идвала съм тук и преди — кисело изрече Сифа. — Наистина е установена практика.
Тека насочи кораба към аеродрум трийсет и две — някъде между жилките светлина, които ги посрещнаха на влизане в атмосферата. Акос усети подрусването, щом докоснаха земята. Бяха пристигнали. На нова планета. На Огра.
Огра беше загадка за по-голямата част от галактиката. Тя беше станала предмет на безброй слухове, от глупави по-глупави — от „Огранците живеят в дупки под земята“ до опасни като този: „Огранците закриват атмосферата си, за да не разберем, че правят смъртоносни оръжия“. Затова когато Акос слезе от кораба, не знаеше какво ще го посрещне. Доколкото на него му беше известно, Огра беше просто една безплодна земя.
Той поотпусна ръката на Сайра и в дъното на стъпалата се спря да разгледа. Намираха се в нещо като град, но той не приличаше по нищо на градовете, които беше виждал. Наоколо им се издигаха малки сгради със запалени зелени и сини лампи във всякакви размери и форми — черни силуети на фона на черно небе. Край тях и между тях растяха дървета без листа, които да поглъщат слънчевата светлина, а клоните им се виеха около колони и прегръщаха цели кули в обятията си. Дърветата бяха високи, по-високи от всичко наоколо, и контрастът между изчистените линии на постройките и органичните криволици на растенията му се стори странен.
Светлината обаче беше още по-чудата. Във въздуха се движеха бледи точици, които той разпозна като насекоми. Светлинни панели показваха матови картини от вътрешността на домовете, а в тесните водни канали, които заменяха част от улиците, се виждаха цветни ивици, като че някой беше изсипал боя, проблясваха и движенията на някакви същества.
— Добре дошли на Огра! — със силен акцент произнесе нечий глас някъде над главите им.
Акос видя мъжа само благодарение на бялото кълбо, което се рееше край лицето му. Докато той говореше на вещ шотетски, кълбото се закачи на гърдите му точно под брадичката и огря лицето му отдолу. Мъжът беше на средна възраст, с бръчки и чисто бяла коса, която се къдреше около ушите му.
— Наредете се в една редица, за да отбележим пристигането ви тук и да ви отведем в шотетския сектор. Остава само час до началото на ураганите.
Ураганите ли? Акос пречупи в ъгъл веждата си към Сайра, а тя сви рамене. Явно не знаеше нищо повече от него.
Тека застана начело в редицата и съобщи фамилията си с отсечен тон, който прозвуча делово.
— Сурукта — повтори мъжът и записа името ѝ на клавиатурата на малкото устройство в ръката си. — Познавах майка ти. С тъга научих, че се е споминала.
Тека измърмори нещо неясно, може би му благодари, макар че не прозвуча като благодарност. После дойде ред на Сайра.
— Сайра — рече тя. — Ноавек.
Пръстите на мъжа застинаха над клавишите. Видът му беше заплашителен с тази бяла светлина, която грееше под лицето му и хвърляше сенки в очните кухини и дълбоките гънки. Тя също го зяпна, остави го да я огледа цялата — от сребърната кожа, през бронираната китка, до износените ботуши.
Но мъжът си замълча, натрака името ѝ в апарата и ѝ махна да мине. Ръката ѝ остана протегната назад в тази на Акос, докато мъжът му махна да мине.
Тека пъргаво притича до тях с ококорени, грейнали очи.
— Невероятно, нали? — усмихна им се тя. — Винаги съм си мечтала да видя Огра.
— Не си ли идвала тук? — попита Сайра. — Поне да видиш майка си?
— Не, така и не ми позволиха да я посетя. — Гласът ѝ прозвуча някак настръхнало. — Беше опасно. Но изгнаническата колония живее тук повече от две поколения, още откакто Ноавек взеха властта.
— И огранците не са ви прокудили? — попита Акос.
— Те казват, че всеки, който може да оцелее на тази планета, има право да остане — обясни Тека.
— Не ми се вижда толкова опасно, колкото очаквах — отбеляза Сайра. — Всички разправят колко тежко било да останеш жив тук, но на мен ми се струва спокойно.
— Не се заблуждавай — отвърна Тека. — Всичко тук е в готовност да напада или да се отбранява — растенията, животните, даже самата планета. Не могат да се хранят със слънцето, затова се изяждат едни други или теб.