Огранката му се усмихна.
— Бих могла да попитам същото шотетците.
— Аз не съм шотетец.
— Не си ли? — сви тя рамене и продължи да гребе.
Докато пристигнат, гърбът вече го болеше от друсането при кацането, последвано от неудобната седалка в лодката. Огранката насочи греблата към брега, където върху каменните стъпала беше избуявало същото кадифеномеко дърво, каквото беше погалил на тръгване. До стъпалата зееше отворената паст на тунел.
— Трябва да минем под земята, за да избегнем ураганите — поясни жената. — Друг път ще може да разгледате шотетския сектор.
Ураганите. Каза го със страхопочитание, не ласкаво. Това беше нещо, което плашеше тази жена, силна колкото половин дузина мъже, и Акос също се стресна.
Той слезе от лодката на вдървените си нозе и с облекчение усети твърдата земя под тях. Подаде ръка на Сайра, свил уста в тънка линия.
— Мислех си, че шотетците са свиреп народ, ала хората тук сигурно са направо зверове.
— Навярно това е друг вид свирепост — отвърна Сайра. — Те не се колебаят, но се бият без хитрост. Своего рода… тромава смелост. А се иска и лудост, за да живееш на такова място.
Докато я слушаше, на Акос му стана ясно, че тя беше прекарала повече време в наблюдение на огранците, отколкото би си признала някога. Дори нямаше да разбере какво има да си признава, защото приемаше, че всички други хора бяха любознателни като нея. Вероятно беше изгледала всички кадри от огранската битка, които е могла да намери, плюс още половин дузина странични теми. Тези файлове се съхраняваха в стаята ѝ на странстващия кораб, нейната малка бърлога на знанието.
Навлязоха в тунела, водени първоначално единствено от подсвиркването на огранката. Но след десет крачки Акос видя светлина. Някои от камъните по стените на тунела грееха. Бяха малки, по-малки от юмрука му, и бяха разположени тук-там по стените и тавана.
Жената засвири по-силно и камъните засветиха по-ярко. Акос сви устни и като закри лицето си, опита и той да изсвири. Светлината в камъка до него побеля с топлината на слънчеви лъчи. Това ли беше единственото слънце, което виждаше Огра?
Погледна косо към Сайра, която направи гримаса — сенките танцуваха живо по тила ѝ, но тя му се усмихваше.
— Какво? — попита той.
— Въодушевен си. Тази планета най-вероятно ще ни убие, а на теб тук ти харесва.
— Ех — рече той отбранително, — пленителна е, това е всичко.
— Знам. Само дето не очаквам и други хора да харесват странните и опасни неща, които аз харесвам.
Тя провеси леко ръка на кръста му, така че да не почувства тежестта ѝ. Той пък преметна ръка през раменете ѝ. При допира му кожата ѝ пак стана бяла.
Тогава Акос чу тихия грохот, сякаш самата планета ръмжеше, и в този миг той нямаше да се изненада, ако наистина беше така.
— Елате, ледени обитатели — пропя със звънлив глас огранката.
Тя мушна кутрето си в метална халка на тъмния под и с едно движение на ръката издърпа капака от земята. Наоколо се вдигна облак прах. Акос зърна тясно стълбище, което чезнеше в нищото.
Време е да призова на помощ шотетската храброст, помисли си той.
Глава 11
Сайра
Последния път, когато бях сред тълпа, се престорих, че ще убия собствения си брат, а тя с настървение бе пожелала моята кръв. Още преди това той изряза кожата от главата ми под песента на стотици гърла. Погалих с ръка сребърната кожа, която ме покриваше от врата, през челюстта, та до черепа. Не, нямах хубави спомени от тълпите и едва ли тук, където ме очакваха само огранци и шотетски изгнаници, щях да натрупам такива.
Слязохме пипнешком по тъмното стълбище и когато завихме зад един остър ъгъл, се озовахме насред мъждиво помещение със скърцащ дървен под, под сиянието на огрански одежди, повечето от които окичваха шотетски тела, както дочух от разговорите.
Огранското облекло, което даже шотетците носеха тук, не се отличаваше с необикновен стил — едни дрехи бяха тесни, други широки, един натруфени, други скромни, но прегръдката на сиянието беше неизменна — в гривните за китките и глезените, в огърлиците, връзките за обувки, коланите и копчетата. Един от мъжете, покрай които минах, имаше даже райета от слаба червена светлина, пришити на гърба на якето му. Осветени изпод дрехите си и със скрити в сенки лица, всички те имаха зловещ вид. Светлокожите като Акос излъчваха собствена светлина, което на такава враждебна планета не беше преимущество.