Имаше пейки за сядане и високи маси, край които да стърчат прави. Мнозина държаха чаши с бистра течност, която разпръскваше светлина. Видях как група хора си подаваха едно шише и то подскачаше от ръка на ръка като по вълни. Деца седяха до краката ми и играеха игра с бързи движения на ръцете, предавани в кръг. Две момчета, с два-три сезона по-малки от мен, се биеха наужким до една от масивните дървени колони в помещението. Усетих, че това е място за събирания и нищо повече. Шотетците нито живееха, нито работеха, нито се хранеха тук, само изчакваха ураганите да преминат. Огранката така и не ни обясни какво точно представляват те. Нищо чудно. Огранците явно обичат да си разменят мъгляви думи и тежки погледи.
Тека тутакси се сля с тълпата и се хвърли на врата на първия изгнаник, когото позна. Тогава хората започнаха да ни забелязват. Тека със своята светла кожа и още по-светла коса не се нуждаеше от представяне. Акос се извисяваше с една глава над множеството и естествено привлече погледите.
А след тях идвах аз. С лъскава сребърна кожа и пълзящи по тялото ми сенки.
Опитах да не се ядосвам, когато едни загубиха ума и дума при вида ми, а други замърмориха и започнаха да ме сочат с пръст — къде им беше възпитанието?
Свикнала съм с тези реакции, напомних си. Аз съм Сайра Ноавек. Стражите в имението инстинктивно се отдръпваха от мен, жените грабваха децата си, щом ме видеха. Изпънах рамене, изпъчих се и поклатих глава, когато Акос посегна да облекчи болката ми. Не, по-добре да ме видят такава, каквото съм. По-добре да се свърши с това сочене.
Прикрих запъхтяното си дишане.
— Ехо! — Тека ме дръпна за лакътя на широкия работен комбинезон. — Елате, трябва да се представим на лидерите.
— Ти не ги ли познаваш вече? — попитах аз, а в това време Акос се огледа назад за майка си и брат си, макар че, откакто кацнахме, ги отбягваше.
Помъчих се да си представя държанието си, ако майка ми се беше върнала в живота ми, след като съм приела, че никога повече няма да я видя отново. В представите ми това беше едно щастливо събиране и ние се връщахме към старите си навици на грижовност и разбиране. За Акос, естествено, не беше толкова просто след пълното с предателства и хитрини минало между него и Сифа, но даже и без това нещата между тях никога не бяха прости. Може би и аз щях да страня от Илира, така както той странеше от майка си.
А може би тя говореше с твърде много загадки и това беше уморително.
Щом Акос събра семейството си, Тека ни поведе навътре в залата. Стараех се да вървя, без да марширувам, макар че подсъзнателно целях умишлено да ги сплаша, за да не гледам как най-неочаквано ги обзема страх.
— Наблизо е селцето Гало — уведоми ни Тека. — Там живеят най-вече шотетски изгнаници, но са останали и малко огранци. Предимно търговци. Майка ми казваше, че сме се омесили добре с тях… Ооо!
Тя се метна на врата на светлокос мъж с чаша в ръка, после се ръкува с жена с бръснато теме, която с нежен присмех потупа превръзката на окото ѝ.
— Пазя по-хубавата за специален случай — отвърна Тека. — Знаеш ли къде е Етрек? Трябва да го представя на… Ах!
Напред излезе висок мъж, макар и не колкото Акос, с дълга черна коса, вързана на възел. На тази светлина ми беше трудно да преценя дали беше на моята възраст, или с десет сезона по-голям. Боботещият му глас не ми помогна много.
— Ах, ето я и нея — рече той. — Бича на Ризек се превърна в Екзекутора на Ризек.
Той преметна ръка през рамото ми и се обърна, сякаш се канеше да ме придърпа сред групичка хора, които държаха чаши с онова нещо. Отдръпнах се толкова бързо, че мъжът не успя да почувства дарбата ми.
Болката профуча през бузата ми и със следващото преглъщане мина през гърлото ми.
— Ако пак ме обидиш, ще…
— Какво? Ще ме набиеш? — Мъжът се усмихна мазно. — Интересно ще е да те видим. Тогава ще се разбере дали си толкова добър боец, колкото се говори.
— Без значение е дали съм добър боец, или не съм — срязах го. — Но не съм Екзекутора на Ризек.
— Каква скромност! — рече по-възрастна жена насреща ми и сръбна малко от чашата си. — Всички ви видяхме на арената в новините, госпожице Ноавек. Няма нужда да се срамувате.
— Нито се срамувам, нито скромнича — рекох аз и усетих как устата ми се извива в най-киселата ми усмивка. Кръвта ми заблъска в слепоочията. — Просто не вярвам на всичко, което виждам. Досега трябваше да сте научили този урок, изгнанице.
Едва не се разсмях, когато видях как веждите им се повдигнаха едновременно. Акос ме докосна по облеченото ми рамо и се наведе над ухото ми: