— Не бързай да си създаваш врагове. Ще имаш предостатъчно време за това.
Потиснах напиращия у мен смях. Той имаше право.
Миг след това първоначално видях в мрака само една широка усмивка, а след това Джорек се блъсна в Акос, който изглеждаше твърде объркан, за да отговори на прегръдката му. А и бях забелязала, че като правило не беше особено любвеобилен, но все пак, щом се отдръпна, добродушно го потупа по рамото.
— Много се забавихте с пристигането си тук — рече Джорек. — Започнах да си мисля, че сте отвлечена от канцлера.
— Всъщност ние зарязахме нея в една аварийна капсула — отговори Акос.
— Наистина ли? — Веждите на Джорек се извиха нагоре. — Срамота. Аз я харесвах.
— Ти си я харесвал? — попитах аз.
— Госпожице Ноавек! — Джорек направи поклон с глава и се обърна пак към Акос. — Така е, тя беше малко плашеща, но това качество у приятелите ми очевидно ме привлича.
Бузите ми запариха, когато той погледна многозначително от Акос към мен и обратно. Джорек ме смяташе за своя приятелка?
— Как е майка ти? — попита го Акос. — Тук ли е?
След дребната ни мисия Джорек бе останал, за да се погрижи за майка си в хаоса на Воа.
— Жива и здрава, но не, не е тук. Каза, че ако някога кацне на Огра, никога повече няма да отлети. Не, държи ни в течение какво става във Воа. Премести се да живее при брат си и децата му.
— Хубаво.
Акос се почеса отзад по врата и пръстите му одраскаха тънката верижка, която носеше, онази с пръстена на Ара Кузар. Той не я носеше от привързаност, както несъмнено Ара и Джорек се бяха надявали, а като товар. Да не забравя.
Тека беше изчезнала за малко, но сега се върна с една яка жена до нея. Жената не беше нито висока, нито ниска, косата ѝ беше опъната назад в стегната плитка. Усмихна ми се почти сърдечно, но също като другите не удостои и с един поглед Акос. Аз бях погълнала цялото ѝ внимание.
— Госпожице Ноавек! — подаде ми тя ръката си. — Аз съм Аза. Член съм на нашия съвет тук.
Погледнах косо Акос с мълчалив въпрос. Той вдигна ръка върху голата кожа между врата и рамото ми и угаси сенките. И без да опитвам, знаех, че в момента не съм в състояние да контролирам дарбата си, както се бях научила да правя в скривалището на ренегатите във Воа. Не и с недоспиването на кораба и огранската атмосфера, която подсилваше дарбите. Цялата си енергия влагах, за да я сдържам, така че да не избухне навън от мен, както се случи при кацането.
Поех ръката на жената и я стиснах. Акос не беше привлякъл вниманието ѝ по-рано, но способността му да угаси дарбата ми положително стори това. Всъщност всички наоколо преместиха погледи върху него и най-вече върху ръката му.
— Моля ви, наричайте ме Сайра — казах на Аза.
Погледът ѝ беше любопитен и проницателен. Когато пуснах ръката ѝ, Акос свали своята и сенките се върнаха. Бузите му бяха пламнали ярко и червенината се разстилаше към врата му.
— А ти кой си? — попита го Аза.
— Акос Кересет — рече той плахо.
Не бях свикнала с мекушавата му страна, но след като сега не бяхме вечно обградени от похитителите му, убийците на баща му или други негови мъчители, хм, може пък такъв да беше характерът му при по-нормални обстоятелства.
— Кересет — повтори Аза. — Странно, но откакто съществува колонията ни, орисан човек никога не е стъпвал тук. А сега имаме двама.
— Всъщност четирима сме — обадих се аз. — По-големият брат на Акос, Айджа, е… някъде тук. А също и майка му Сифа. Те двамата са оракули.
Озърнах се наоколо. Като че повикана само по името си, Сифа изникна от сенките зад мен. На няколко крачки зад нея се въртеше Айджа.
— Оракули. Двама оракули — изрече Аза.
Изглежда, най-сетне се беше постреснала.
— Аза — кимна Сифа.
Показваше усмивка, която трябваше да бъде неразгадаема. Едва не извъртях очи.
— Благодаря на всички вас, че ни приютихте. Тежък път изминахме, за да стигнем дотук.
— Разбира се — вдървено отвърна Аза. — Скоро ураганите ще преминат и ще ви намерим някое местенце, където да си починете. — Тя се приближи. — Но трябва да попитам, оракуле… има ли от какво да се боим?
Сифа се усмихна.
— Защо питаш?
— Да приемем двама оракули наведнъж… — Аза се намръщи. — Струва ми се, че това не е добър знак за бъдещето.
— Отговорът на въпроса ти е „да“. Наистина сега е време да се боиш — тихо отвърна Сифа. — Но това нямаше да се промени, все едно дали аз съм тук, или не.
Напред излезе светлокожа огранка, сякаш поръсена с лунички, която носеше гривна с мека бяла светлина. Гривната ми помогна да видя лицето ѝ, когато ми даде знак, шепнейки в ухото на Етрек.