Цялото ми тяло се сви като юмрук, пръст по пръст изцеди кръвта от кокалчетата ми. Вече не забелязвах болката от дарбата ми, макар че сенките се надбягваха по кожата ми с най-тъмното, най-гъстото си черно.
— Ще приемете условията в това съобщение, в противен случай ще обявя война на Шотет, след което кръвта на собствения ви народ ще тежи на съвестта ви — продължи Исае. — Отговорът трябва да бъде получен преди изгрев-слънце според днешния час в шест и тринайсет минути, или ще приемем, че животът ви е бил отнет, и ще се обърнем към следващия наследник от рода ви. Край на съобщението.
Лицето на Исае изчезна от екрана. Край мен всичко тънеше в мълчание. Затворих очи и се помъчих да овладея тялото си. Сега не му е времето, казах му, докато то се разкъсваше от болка. Сега не му е времето да запълваш мислите в главата ми.
Опитах се пак да си спомня майчините уроци, но си спомних само нея. Килнатата ѝ шия, студената ѝ усмивка, когато искаше да смрази някого. Начина, по който използваше плътния си спокоен глас, за да получи своето. Можех да опитам да ѝ подражавам, но нямаше да се получи. Вече бях разбрала, че аз не съм Илира Ноавек.
Единственият образ, който успях да приема, беше на Бича на Ризек, ала отчаяно мечтаех никога, никога вече да не съм нечий бич.
— Готова ли сте с отговора си, госпожице Ноавек? Имате на разположение само няколко минути — подкани ме Иса.
Не бях готова с отговора, не бях готова да действам като лидер на една разделена страна, която ми беше показвала единствено презрението си. Бях обградена от критичните погледи на изгнаниците, на избягалите от жестокостта на собствения ми баща и собствения ми брат. Те бяха обидени, че с мен се отнасят като с техен лидер, когато аз всъщност бях част от семейството на техните мъчители и преследвачи.
Но все някой трябваше да го направи и работата се падаше на мен. Налагаше се да направя всичко по силите си.
Изправих се. Покашлях се. И кимнах.
Иса кимна в отговор. Погледнах в камерите пред мен, които записваха образа и гласа ми, за да ги изпратят на Исае.
— Говори Сайра Ноавек, изпълняваща длъжността суверен на законната държава Шотет — произнесох аз и макар че гласът ми трепереше, думите бяха на място. Жълтата светлина изгаряше лицето ми, гледах право напред. Няма да трепна от сенките, няма…
Трепнах. Няма значение, окуражих се. Болеше ме. Естествено беше да сгърча лице.
— Шотет отхвърля условията на капитулацията, тъй като животът при тях ще бъде по-тежък от кръвопролитията, за които споменахте. Ризек Ноавек е мъртъв и престъпленията, извършени пряко или непряко от него срещу Тувхе, не представляват народа му.
Изчерпих деловите си фрази.
— Мисля, че това ви е известно — казах аз. — Била сте сред нас, видяхте с очите си усилията на съпротивата.
Замълчах. Помислих какво искам да кажа.
— Народът на Шотет изразява почтителното си желание за спиране на военните действия дотогава, докато се срещнем и обсъдим договор между нашите две страни. Ние не искаме война. Но не правете грешка, макар и разделени между Огра и Урек, ние сме една нация и ще се отнасяте с нас като с такава. Край на съобщението.
Едва когато свърших, осъзнах, че току-що бях разкрила на Исае Бенесит местонахождението на изгнаническата колония, която досега беше тайна за всички, освен за огранците. Но беше късно да променя това.
Преди някой да си отвори устата, вдигнах ръка, за да привлека вниманието на Иса.