— Може ли да запиша още едно послание? Него ще пратите незабавно до сателитите във Воа.
Иса се поколеба.
— Моля те — добавих аз. Нямаше да навреди.
— Добре — съгласи се тя. — Но трябва да е кратичко.
— Съвсем кратко — обещах.
Изчаках знака ѝ, за да започна. Това послание можех да кажа, без да се замислям, без да репетирам. Когато Иса ми кимна, поех си въздух и подех:
— Воанци, говори Сайра Ноавек. Тувхе обяви война на Шотет. Предстоят военни действия. Незабавно се евакуирайте на странстващия кораб. Повтарям, незабавно се евакуирайте на странстващия кораб. Край на съобщението.
Превих се на две, подпрях се на колене и с мъка си поех дъх. Толкова много ме болеше, че краката ми всеки момент щяха да поддадат. Акос се спусна към мен, стисна ме първо за раменете, после за ръцете. Подпрях се на него, сгуших се, облегнах челото си на рамото му.
— Добре се справи — прошепна ми той. — Добре се справи. Държа те, държа те.
Когато хвърлих поглед над рамото му, видях нерешителни усмивки, чух почти одобрителен шепот. Беше ли прав Акос? Наистина ли се справих добре? Не можех да повярвам.
Предстоеше война. И все едно какво казваше Акос, все едно какво щяха да кажат отсега нататък всички останали, аз бях тази, която я ускори.
Глава 12
Киси
— Тази Сайра Ноавек — казва Аст, докато върти гладко камъче в лявата си ръка. Забелязвам, че той вечно шава — или коляното му ще подскача, или ще гризе еластичния край на гребена си, или ще си играе с нещо между пръстите си. — Има ли шанс да приеме условията?
Засмивам се. Мисълта, че Сайра Ноавек, която не се отказа от борбата на арената даже след като собственият ѝ брат ѝ обели кожата от главата, може да предаде страната си на Тувхе доброволно, е направо нелепа.
— Е, аз не я познавам — оправдава се Аст.
— Извинявай, не исках да ти се присмивам, но тя ще се бие и със стена, ако се изпречи на пътя ѝ.
— Не, не очаквам да се предаде. — Исае отговаря, все едно седи далеч от нас, а не на масичка до прозореца в другия край на стаята. Намираме се от онази страна на сателита на Съвета, която не гледа към слънцето, и вместо Тувхе през прозореца се виждат звездите, Космосът и потокът. На този фон Исае изглежда още по-дребничка и по-млада, отколкото обикновено. — Шотетците не са създадени да се предават. Председателят на Съвета имаше право — те са като… нашествие на насекоми. Мислиш си, че са дребни и ще ги смачкаш, а те все прииждат ли, прииждат.
Смразявам се, щом чувам думата нашествие. Така не се говори за народ даже ако ти е кръвен враг. И Исае обикновено не говори така за хората даже когато е ядосана.
Тя се изпъва, сключва ръце в скута си и казва:
— Трябва да реша какъв ще е следващият ми ход. В случай че обявяването на война бъде получено според плановете ни.
Аст гали с палеца си камъчето. То е от родната му планета, някакво мрачно небесно кълбо по периферията, с номер вместо име и въздух, който не става за дишане без хрип — жаргонната дума за каквото там е името на устройството. Той ми разказа, че за да оцелее, през по-голямата част от живота си е носил обемист апарат на лицето си. Колкото време ти е отредено, трябва да го изживееш добре, каза ми, все едно го е казвал хиляди пъти преди, все едно изречението е толкова далеч от манифест, колкото и един незначителен разговор.
— Мисля, че трябва да ги удариш здраво — казва той след няколко кръгчета на палеца си. — Шотетците нямат уважение към нищо друго. Удари ги здраво, иначе може хич да не ги удариш.
Исае свежда главата си, сякаш е разочарована, само аз знам, че не е това, а просто носи голям товар. Тя води своя вътрешна борба, а също и войната, която искат планетите от Съвета, както и войната срещу скръбта, която в този момент се надига у нея и я кара да казва и върши неща, които иначе не би казала и извършила.
— Мога да ударя пъпа на Воа. Там живеят повечето от поддръжниците на Ноавек.
През пъпа на Воа бяхме минали, за да стигнем до амфитеатъра. От една сергия там си купих чаша чай, а очите на продавача се набръчкаха по края, когато ми я подаде. Тя не може просто ей така да удари пъпа на Воа.
— Хем ще видиш сметката на лакеите на Ризек, хем ще заявиш намеренията си — отбелязва Аст. — Идеята е добра.
— Това не е военна мишена — намесвам се аз.
Аст поклаща глава.
— Сред шотетците няма цивилни. Всички знаят как да убиват. С Исае знаем това по-добре от всеки друг.
Бях научила, че баща му е бил убит при същото нападение, което оставило на Исае белезите. Същото, което беше отнело живота на родителите и приятелите ѝ. Корабът им, корабът, който беше давал убежище на Исае през по-голямата част от живота ѝ, бил завладян от странстващи шотетци, за които плячкосване означавало грабежи и убийства. Този епизод беше оставил и двамата с еднакви предразсъдъци и ги свързваше един с друг по начин, който не проумявах съвсем.