Но когато се влюбиш, искаш да се грижиш за другия. Това ще правя и аз.
Вечеряме заедно — аз, Аст и Исае. Аст не отговори добре на дарбата ми и трябва да се уча как да се оправям с него като всички други — опит и грешка. Затова този път го разпитвам за детството му на кораба с Исае и това го отпуска. Разказва как учел Исае да поправя двигатели, това, с което се е занимавал баща му, а тя искала само да отвърта болтовете. Веднъж го накарала да отиде с нея на урок по обноски и той така я разсмял, че тя изпръхтяла чая през носа си.
— Излезе ми чак през окото — казва тя през смях.
Бавно, но сигурно решавам — ще се наместя между тях. Не за да ги разделям, а за да съм сигурна, че тя постъпва правилно, разумно. Съобщението ѝ до генерал Ден звучеше достатъчно непоколебимо, а сега се смее, докато разказва случки от миналото си, но аз продължавам да се тревожа. След като си видял как някой убива човек с кухненски нож, има за какво да се тревожиш.
Аст си тръгва, щом облизваме чиниите, и аз също се приготвям да си вървя. Исае е уморена от днешните решения. Но тъкмо когато се надигам от стола, тя ме хваща за ръката и казва:
— Имаш ли нещо против да останеш за малко?
— Не, разбира се.
Тя изгубва спокойствието си, все едно се разсъблича, крачи покрай прозорците, после се обръща и тръгва назад. Опитвам се да ѝ помогна, но както се случи на кораба на ренегатите на път към килията на Ризек, дарбата ми изневерява. Тя подръпва косите си възбудено и те се къдрят още по-ситно около ушите ѝ.
— Моята дарба също си има трудности — казва тя след няколко обиколки на стаята. Дълго време си мислех, че дарбата на Исае е най-обикновена — тя вижда спомените на другите хора, щом ги докосне. Но не е само това. Тя живее, а миналото вечно я тегли, мъчи се да я отнесе с течението си. — Откакто Ори… — Млъква, преглъща, пак започва. — Затъвам в спомени. Което е добре, когато са хубави, като тези с Аст, но когато не са и ме навестят в сънищата…
Тя трепва и разклаща глава.
— Да си поприказваме за нещо по-ведро — предлагам аз. — Докато заспиш.
— Не знам… не мисля, че ще се получи. — Тя продължава да клати глава. — Чудех се дали… глупаво е, но…
— Каквото и да е, стига да ти помогне.
— Чудех се дали няма да ме пуснеш в твоите спомени. Ако ги видя чрез дарбата си, може би ще намеря покой за известно време.
Колебая се. Хубавите спомени, между които мога да избирам, не са чак толкова много. Онези от детството ми са примесени с тъга, защото всички водят към отвличането на Айджа и Акос и бащиното ми убийство. Онези след тях, когато се мъча да извадя мама от вечното ѝ помрачение, също не са хубави. Едва когато се събрахме с Ори, облаците започнаха по-често да се разведряват и отчасти причината беше, че опознавах Исае…
— Извинявай, не биваше да те моля, това е нахлуване в душевния ти мир — изрича тя.
— Не! Не е това. Мислех си, че много от хубавите ми спомени са свързани с теб и Ори, и не знаех дали няма да е неловко.
— О! — Тя се дръпва. — Не, няма нищо.
Отивам до леглото ѝ и сядам на ръба, където покривката още стои гладка, затъкната под матрака. Потупвам мястото до мен и тя сяда настрани, за да може да ме гледа в очите.
— Дай ми една секунда — казвам аз.
— Секунда. — Тя се усмихва. — Това е една от любимите ми думи на хесански.
После затварям очи, за да си спомня. Не само за да си спомня кога я срещнах или кога почувствах, че наистина сме се сприятелили. Всичко е в детайлите. Уханието на въздуха, студеното време, с какво бях облечена. А това не е толкова лесно. Бях ученичка, затова първите пъти вечно бях с униформата си — дебела роба, която покриваше дрехите ми, за да не се нацапат с прашец, кори и стебла от растенията…
— Хайде, давай — подканих я аз и си спомних резливия мирис на зелената кора от соления плод, който белех.
Тя и преди е използвала дарбата си върху мен, докато се опознавахме, затова очаквам докосването на ръката ѝ по лицето ми. Пръстите ѝ са студени и малко лепкави, но бързо се сгряват на бузата ми, закотвят се на челюстта ми. След това двете заедно се връщаме в миналото.
Стоях зад въжената бариера и тълпата ме притискаше в гърба. Нямах нищо против, защото ме топлеше, пазеше ме от вятъра и снега. Пак бях принудена да свия в юмруци ръцете си в ръкавиците, за да сгрея пръстите си, но не усещах оня мраз, оня дълбок мраз, от който чак зъбите те заболяват.
Дълго чакахме, преди корабът да се появи в небето и да се спусне направо на площадката за кацане. Беше малък и непретенциозен хесански превозен кораб. Хората околовръст ахнаха, когато разпознаха очукания му метал, топлинните му клапи, които предпазват двигателя от замръзване. Разчетох тези белези като послание — аз съм като вас, една обикновена тувхийка. Това беше манипулация.