— Не мога да повярвам!
Не мога да повярвам, че ти си сестрата на канцлера, не мога да повярвам, че си тук — това исках да кажа, но не можах.
— Много съжалявам. — Тя сведе очи. — Де да имаше друг начин…
Как си могла да ме лъжеш през целия ни живот? — помислих си аз, защото знаех, че нямаше да мога да го изрека на глас. Всъщност мълчах като риба.
Хванах я за лакътя и я поведох към възглавничките, които бях натрупала около единия котлон и дебелото гърне с накиснат в него чай. Изучавах полезното действие на студено накиснатия ледоцвет в сравнение с топло накиснатия.
— Къде отиде? — попитах аз.
— На кораба на Съвета. Исае беше там и се… лекуваше.
Тогава погледна сестра си и аз разбрах, че името на канцлера е Исае. Тя се настани на единственото кресло в стаята, близо до Ори. За секунда ръцете ѝ останаха скръстени в скута, после тя извъртя очи и свали защитната маска от устата и носа си. Ако се съдеше по яркия им червен цвят, противните белези, които разполовяваха лицето ѝ, бяха отскоро.
Не бяха красиви. Като всички белези.
— Тя иска да каже, че се лекувах от това. — Исае махна с ръка пред лицето си.
Опитах да се усмихна.
— Сигурно не е било лесно.
Исае изсумтя.
— Значи ти си най-голямата Кересет. Напоследък си влязла в устата на всички в системата. Семейство Кересет — оракул, предател и… онази, която трябва да внимава с ножовете. „Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож“, нали това е ориста ти?
Задавих се. Брат ми не е предател. А аз ще боравя с ножовете толкова небрежно, колкото ми се ще, по дяволите! Махай се от къщата ми! За коя се мислиш, мътните те взели? Но от устата ми не излезе нито една от тези думи.
— Исае! — скастри я Ори.
— Сигурно не бива да повдигам неприятни теми, без да са ме молили — продължи Исае, — но такава е действителността за това коя си ти, коя съм аз, коя е сестра ми. А аз обичам да гледам действителността в очите.
— Държиш се невъзпитано — обвини я Ори.
— Няма нищо. — Най-сетне езикът ми се развърза. — И по-лошо съм чувала.
Исае се засмя, сякаш знаеше какво се опитвам да кажа. Може би не се заблуждавах. Тя се бе учила в Съвета поне за кратко, а там по-добре от всякъде другаде знаеха как да кажат две неща едновременно.
— На кораба на Съвета щяха да те харесат — с тих глас ми рече тя.
— Казах хубави спомени, а не такива, в които те е яд на мен! — Исае ме изважда от миналото, връща ме отново на кораба и макар че ме смъмря, прави го през смях.
— Съжалявам, нямам власт над спомените си! — засмивам се аз.
— Държала съм се ужасно с теб. — Очите ѝ светят леко, когато пак ме поглежда. Имат хубав цвят — тъмнокафяви, с малко топлинка в тях като плодородна почва. — А ти как изобщо стана моя приятелка?
— Влез отново и ще ти покажа.
Най-напред ме връхлетя миризма на подправки. Ръцете ми бяха заровени, потопени в топка тесто колкото главата ми. Бухнах го в масата и край лицето ми се вдигна брашнен облак. Не си идвах често вкъщи, но беше часът на Угасването, а аз никога не пропусках Цъфтежа в Хеса, затова се бях прибрала за пет-шест дни.
На масата зад мен седеше Исае Бенесит. Беше отказала да отиде в храма с Ори, която искаше да пита оракула — мама — за нещо. Затова Ори я беше оставила при мен, все едно беше дете, което трябва да се наглежда, макар да знаеше, че с нея много не си допадаме.
Пред Исае стоеше пълната ѝ чаша с чай. Даже не я беше близнала, откакто ѝ я приготвих преди час.
— Е — поде тя, след като превих тестото на две и пак го бухнах. — Идваш ли си често у дома?
— Не — отвърнах аз и се учудих на остротата на отговора си.
Обикновено дарбата не ми позволяваше да бъда толкова рязка с хората.
— Някаква определена причина?
Замълчах. Не бях сигурна дали ще мога да отговоря на въпроса ѝ. Повечето хора не искаха да слушат за неприятностите ми, даже и да питаха, което значеше, че буквално трябваше да мълча. Скръбта караше хората да се чувстват неловко.