— Бях там, когато си заслужи бронята. Една от наблюдателките ти. Ти си Кересет.
Ритуалът изискваше трима свидетели. Дълго време му отне да склони Вакрез Ноавек, генерала, да се съгласи да ги призове заради него. Вакрез се беше присмял над мисълта, че човек, който не е роден на шотетска земя, може да убие Брониран. Малан, съпругът му, успя да го придума. Ако се провали, какво толкова? — каза той, кимайки към Акос. — Ще докажеш, че един тувхиец не е годен да носи бронята ни. Ако успее, това ще говори добре за обучението ти. И в двата случая печелиш.
После смигна на Акос, а той остана с усещането, че Малан постига своето в болшинството от случаите.
— Радвам се, че си си стъпил на краката — рече жената. — Тази история с Бронирания беше малко необикновена.
Тя кимна към китката му, където беше отбелязал убийството на животното, както щеше да отбележи с клеймото на смъртта живота на всеки друг. Странна се виждаше тази работа на тайния шотетски съвет, който официално му беше дал бронята. Той обаче беше сложил диагонална черта върху клеймото, както му каза Сайра.
Не скри клеймата, докато жената ги разглеждаше, както би направил пред близките си. Ала прокара пръст по линията, която принадлежеше на Вас Кузар. Още не беше решил дали да мисли за нея като за триумф, или за престъпление.
— Стига сте бъбрили! — изръмжа Тека от леглото отгоре, хвърли възглавницата си и уцели с нея жената по главата.
Предишната вечер Акос беше получил чифт дрехи от един изгнаник горе-долу с неговия ръст, затова се облече и си наплиска лицето, за да се разбуди. Студената вода потече по врата му, а оттам и по гърба му. Той не си даде труд да се подсуши. Огранците поддържаха жилищата си топли.
Когато излезе навън и понечи да тръгне към стола, му хрумна, че за първи път от много време никой нито му казва къде може или не може да отиде, нито го преследва. Той подмина помещението за хранене — един стар склад, който шотетците бяха превърнали в столова — и се насочи към шотетско-огранското селище Гало.
Шотетците толкова добре се бяха приспособили тук, че през повечето време той не ги различаваше от огранците, въпреки че според Тека селото беше пълно с изгнаници. Пътьом дочу няколко шотетски думи — на една от сергиите на пазара застарял шотетец се препираше за цената на огрански плод, който приличаше на мозък и от някакъв прашец излъчваше слабо сияние. А върху покривката, която една жена изтръскваше от прозореца си, беше зашита картата на Воа.
Сградите се бяха накривили една към друга, много стени се бяха огънали от старост. Някои от вратите си пречеха при отварянето и воюваха за господство пред магазините. Улички с ширината на раменете му водеха към още магазинчета, закътани зад първата редица.
Никъде не се виждаха табели и човек трябваше да наднича вътре, за да разбере какво продават. Половината от нещата му бяха и бездруго непознати, но му направи впечатление, че огранците обичат дребни и сложно изработени вещи.
Беше като на тръни, сякаш някой щеше да го сгащи, че се разхожда из пазара, и да го накаже. Вече не си затворник — не спираше да си повтаря той. — Можеш да отидеш където ти душа иска. Но му беше трудно да го повярва.
Тогава долови аромат във въздуха, който силно му напомни за прах от завистник, и не се стърпя. Мушна се в една от уличките, обърна се странишком, за да не отърка ризата си в мокрия камък, и бавно се приближи. От недалечен прозорец се виеше пара и когато надникна между решетките, видя наведена над печката старица, която бъркаше нещо в желязно гърне. Над нея на върви висяха наръчи растения, а от пода до тавана, където можеха да се вместят рафтове, бяха наслагани буркани, надписани на шотетски. В претрупаната стаичка имаше ножове, мерни чашки, лъжици, ръкавици и пълни до пръсване гърнета.
Жената се обърна и Акос понечи да се скрие, но закъсня. Очите ѝ го впримчиха в клопката си, бяха яркосини като на Тека. Носът ѝ приличаше на клюн, а кожата ѝ беше светла почти колкото неговата. Тя подсвирна между зъбите си и му подвикна:
— Хайде, влизай де, тъкмо ще ме отмениш на печката.
Той се наведе, за да влезе. Струваше му се, че е твърде едър за тясното ѝ магазинче — дали беше магазинче? — и твърде едър за собственото си тяло. Жената му стигаше до гърдите, беше слаба, с яки ръце въпреки възрастта си. Тук няма място за тънкокожи, каза си той. Би питал Сайра какво стана с тънкокожите, които дръзнаха да не се подчинят на семейство Ноавек, но не желаеше да чуе отговора.