Той взе лъжицата.
— По посока на часовниковата стрелка. Стържи дъното. Не много бързо — нареди старицата и той се постара.
Чегъртането по дъното на гърнето го дразнеше, но нямаше какво да се направи. Наоколо не се виждаше дървена лъжица. Дърветата сигурно се опитват да те убият тук, ако речеш да ги отсечеш.
— Как ти е името? — грубо подпита жената.
Стоеше до един шкаф с ширината на хълбоците ѝ и кълцаше отгоре му непознати за него листа. Но точно под носа му висеше пачка листа от сендес. Откъде се беше сдобила с тях? Можеха ли да растат на Огра? Надали.
— Акос — отвърна той. — Как си се снабдила с листата от сендес?
— Вносни са. Е, мислиш ли, че климатът е достатъчно студен за ледоцвета?
— Не мисля, че топлината е единствената пречка. Липсата на слънце е проблемът.
Тя изсумтя нещо, което прозвуча като съгласие.
— Рядко рискуват да докарат нова стока. Не искаш ли да знаеш името ми?
— Да, аз…
Тя се засмя.
— Аз съм Зенка. Не подскачай така де, няма да те изям жив, задето обичаш растенията повече, отколкото те обичат мен. Това би било чисто лицемерие. По-полека, че с тази трескавост ще пребиеш до смърт горкичките същества.
Акос погледна ръката си. Без да се усети, беше почнал да бърка по-бързо.
Той намали темпото. Явно беше отвикнал.
— Получавате ли тихоцвети тук? — попита я.
— Не са ми много от полза. Не знам какво да ги правя, а с тях шега не бива.
Той се засмя.
— Да, знам. В моя град сме вдигнали зид, който предпазва хората от наранявания.
— Кой е градът ти? — попита жената.
Той твърде късно се усети — не искаше да разгласява пред непознати, че е тувхиец. Но толкова отдавна не беше срещал човек, който да не го познава.
— Хеса — отвърна, след като не можа да се измъкне. — Но вече не е мой, предполагам.
— Ако някога е бил. Името ти е Акос. Това е шотетско име.
— Казвали са ми.
— Значи познаваш ледоцвета.
— Баща ми беше фермер. Мама също ме научи на едно-друго — отвърна той. — Но не знам нищо за растителността на Огра.
— Огранските растения са свирепи. Те се хранят с други растения, с месо, с потока или и с трите. Тъй че ако не си опичаш ума, ще ти отхапят ръката от рамото или ще те съсухрят целия. Прибирането на реколтата тук прилича повече на лов, а на всяка крачка в гората може да се отровиш. — Тя се поусмихна. — Но ако ги хванеш, може да ти влязат в употреба. Обикновено се налага да се сварят. Това отнема част от силата им.
— Какво приготвяш с тях?
— Един лек, който ще отслаби мощта на потока за хората, чиито дарби се усилват тук. Много шотетци трудно виреят на Огра. Добре ще ми дойде помощта ти, стига да ти се кълца, бели и стърже.
Той се усмихна леко.
— Може би. Още не знам какво друго ще правя, докато съм тук.
— Не смяташ да останеш задълго.
Тя говореше за престоя му на Огра, но Акос първоначално го изтълкува по-широко. Колко още ще живее, преди да срещне ориста си? Ден, сезон, десет? Струваше му се, че е дълбокодънна риба, хванала се на кукичка, която теглят към повърхността. Той нямаше избор и отиваше натам, накъдето го теглеше въдицата, а над водата го чакаше смъртта. Но нямаше начин да се спаси.
— Моите намерения вече нямат никакво значение.
Когато Акос влезе в столовата с позеленели пръсти от едно огранско стъбло, което беше разчупил на Зенка, там цареше неестествена тишина. Хем беше прекалено тихо, хем прекалено оживено, всички търчаха нагоре-надолу и никой никъде не стигаше. Той търсеше с очи Сайра, когато Джорек го доближи с оголените си мършави ръце и ако се съдеше по оръфаните краища на раменете му, сам беше откъснал ръкавите на ризата си. Може би със зъби.
— Ето те и теб. Къде беше? Всички са обезумели.
Акос тозчас се почувства толкова капнал, че щеше да се строполи на пода върху захвърлена коричка хляб.
— Какво става?
— Преди малко огранският сателит донесе вести. Ще ги излъчат тук при първа възможност. Изглежда е станало нещо ужасно. Не казват нищо, но са проследили Сайра и според мен не само защото Исае Бенесит смята, че тя е нашият суверен.
Акос зърна отсреща лъскавата сребърна кожа на Сайра, която беше навела глава към Аза — един от лидерите на изгнаниците. Гледаше навъсено, но той знаеше, че не е ядосана, нищо че така изглежда. Когато побеснееше, тя приличаше на статуя. Когато се смееше, я хващаше страх до смърт. А когато гледаше смръщено… е, и той не знаеше със сигурност какво става.
Запъти се към нея, но тогава екраните — в помещението имаше четири, които висяха на грозд в средата като полилей — светнаха и излъчването започна. Отначало вървяха обичайните новини, а след това в кадър се появи лицето на мъж — светлокож, с дълбоки бръчки и волево чело. Беше слаб, с тесни рамене, но не изглеждаше неустойчив, тъкмо обратното всъщност. Изглеждаше жилав и неуморен човек. Но най-странни бяха посипаните лунички по носа му, които бяха твърде младежки, за да принадлежат на такова сурово и състарено лице.