Въпреки че ме беше страх от него, усетих прилив на гордост от народа, културата, езика и да — държавата ми, в която продължавах да вярвам, въпреки че не приемах методите, които семейството ми беше използвало за създаването ѝ. Думите му повдигнаха духа ми, при все че смисълът им ме уплаши, ала когато се озърнах наоколо, изпитах увереност, че не бях единствената. Тези люде бяха изгнаници, врагове на рода Ноавек, но си оставаха шотетци.
— Отхвърляме условията за мир на канцлер Бенесит — обяви той. — Между нас не може да има мир дотогава, докато липсва уважение. По тази причина най-резултатният курс на действие е да се борим против мира. Изпращам това послание, за да обявя война на държавата Тувхе, управлявана от канцлер Исае Бенесит. Ще се видим отново на бойното поле, госпожице Бенесит. Край на съобщението.
Картината на екраните се смени и се показаха кадри от върховете на Трела, където мъглата се виеше толкова нависоко, че се превръщаше в облаци.
В столовата край мен се беше възцарило странно мълчание.
Беше започнала война.
— Сайра!
Гласът на Акос ми подейства като мехлем. Боботенето му — така близко. Кои бяха първите думи, които ми беше казал? Ах, да, обясняваше ми дарбата си. Аз пресичам потока — беше казал. — Няма значение какво е действието му.
Ако животът ми беше друг вид поток — а той в известен смисъл е кратък и временен енергиен поток в пространството, — то Акос действително го беше пресякъл. И това беше за мое добро. Ала сега въпросът, който не ми даваше мира, откакто ме целуна за първи път — дали ориста му го свързва с мен, или не, — ми се стори по-важен, отколкото преди.
— Това беше баща ми — избълвах аз с нещо средно между хълцане и кикот.
— Приятен мъж, но прекалено учтив, не мислиш ли?
Шегата ме върна в настоящето. Ако допреди малко муха да беше бръмнала, щеше да се чуе, то сега се беше вдигнала шумна глъчка. Тека спореше разгорещено с Етрек — познах по пръста, който беше навряла в носа му, докато жестикулираше. Аза беше в групичка от неколцина души със сериозни лица, а своето беше прикрила наполовина с ръката си.
— Сега какво ще стане? — попита ме тихо Акос.
— Мислиш, че аз знам? — поклатих глава. — Та аз дори не знам дали нас с теб ни смятат за изгнаници. Нито дали Лазмет смята изгнаниците за шотетци.
— Може би с теб сме отделно от другите.
Каза го с искра надежда в очите. Ако не бях изгнаница, ако не бях и шотетка, тогава оставането му с мен не беше знак за неизбежното му предателство. Толкова отдавна семейство Ноавек е било за него синоним на Шотет, че ненадейното ми смаляване му допадна. Ала те не можеха да ме смалят, още повече че аз и не исках.
— Аз съм шотетка.
Отначало той се стресна и се поотдръпна. Но острият му отговор не закъсня:
— Тогава защо не ми вярваш, когато ти казвам, че аз съм тувхиец?
Не беше същото. Как можех да му обясня, че не е същото?
— Сега не е време да спорим!
— Сайра — изрече той и ме докосна както винаги нежно по ръката. — Сега му е времето да спорим. Как можем да обсъждаме накъде сме се запътили и какво ще предприемем, ако не сме поговорили за това кои сме и какви сме?
Имаше право. Той умееше да стига до сърцевината на нещата и в този смисъл приличаше на нож повече от мен, макар че от двама ни аз имах по-остър език. Спокойните му сиви очи се вторачиха в моите, сякаш наоколо ни нямаше тълпа от над сто души.
За лош късмет, аз не притежавах неговата дарба да се съсредоточавам. Мислите ми се пилееха сред целия брътвеж. Махнах с глава към вратата, Акос кимна и ме последва на тихата каменна уличка отвън пред столовата. Над рамото му се виждаше селцето, над което танцуваха бледи точици светлинка в най-различни цветове. Навяваше ми уют, какъвто не си бях представяла, че съществува на място като Огра.
— Питаш кои сме сега — вдигнах поглед към него. — А всъщност май трябва да отидем по-нататък и да си зададем въпроса има ли „ние“.
— Какво искаш да кажеш? — попита той с внезапна сериозност.
— Питам дали сме заедно, или аз съм някакъв… надзирател, само че този път ориста, а не брат ми те е хвърлила в затвора?
— Не опростявай нещата, когато са сложни. Не е честно.