— Честно ли? — разсмях се аз. — Кое в живота ти досега те е накарало да мислиш, че той ще бъде „честен“? — Разкрачих се и се почувствах като прикована за земята, все едно се готвех за спаринг. — Просто ми кажи, кажи ми дали сам ме избираш, или не. Просто ми кажи.
Хайде да приключваме с това, помислих си, защото вече знаех отговора. Бях готова, дори нетърпелива да го чуя, защото от първата ни целувка се подготвях за този отказ. Това беше вторичен продукт на личността ми. Уродлива и готова да смаже всеки изпречил се на пътя ми, особено ако беше добър като Акос.
— Аз съм тувхиец, Сайра. Никога не бих тръгнал против страната и дома си, ако знам, че имам избор.
Затворих очи. Заболя ме повече, много повече, отколкото очаквах.
Той продължи:
— Ала мама някога казваше „Изстрадай ориста си, защото всичко друго е илюзия“. Какъв смисъл има да се бориш срещу нещо, което е неизбежно?
Наложих си да отворя очи.
— Аз не искам да бъда нещо, което ще „изстрадаш“.
— Не исках да кажа това.
Той посегна към мен. Аз се отдръпнах. Поне веднъж болката, която обгръщаше крайниците ми, не беше проклятие за мен, но не беше и дар, само не и дар, а още една броня.
— Ти си единственото нещо, което прави живота ми поносим. — Неочакваното напрежение, заляло цялото му тяло, ми припомни как се беше готвил всеки път за среща с Вас. Имаше онази физиономия, когато се пазеше да не го заболи. — Ти си ярко светило. Ти си… Сайра, преди да те срещна, смятах да…
Повдигнах вежди.
Той въздъхна остро. Сивите му очи се изцъклиха.
— Преди да те срещна — започна той отначало, — не смятах да живея след спасяването на брат ми. Не желаех да служа на семейство Ноавек. Не исках да пожертвам живота си заради тях. Но когато става дума за теб… струва ми се, че все едно каква е, целта ще си струва.
На друг това щеше да се стори мило. Или поне приемливо. Човек не може да избяга от ориста си. В това беше целият въпрос. Ориста беше мястото, на което се събираха всички възможни пътища в живота, а когато оракулите казваха „всички“, това значеше всички. И тъй, действително ли беше толкова лошо, че съм нещо хубаво в ориста, от която Акос изпитваше ужас?
Може би не. Но за друг.
За лош късмет, аз не бях някой друг.
— С една дума, щом и бездруго ще ти отсекат главата, не би било зле поне дръвникът да е мек.
— Това е… — Той изпръхтя разгневено. — Това е възможно най-преиначеното тълкуване на думите ми!
— Ами? Е, аз така ги тълкувам — сопнах се. — Не искам да бъда подаръкът, който получава вече изгубилият. Не искам да бъда щастлива неизбежност. Искам да ме избереш. Искам да ме желаеш.
— Ти мислиш, че не те желая? Не ти ли го показах ясно? Аз те предпочетох пред семейството си, Сайра, и то не заради ориста!
Акос крещеше гневно, от устата му се разхвърчаха пръски. Добре. Аз исках битка. Умеех да се боря, бях тренирана да се боря с трудностите. Това ме беше спасило, а не бягството, защото кога ми е било възможно да избягам от болката? Не преструвката, че няма да падна, ме е спасявала, а съзнанието, че ще се изправя — всеки път, когато се наложи.
— Откъде знаеш? — попитах аз. — Какво потвърждава това, щом имаш чувството, че нямаш избор!
— Не се заблуждавай, това е гласът на собствената ти неувереност. — Той изричаше думите яростно, гневно, право в лицето ми. Бяхме на една педя разстояние, но никой не отстъпи назад. — Ти не вярваш, че някой би могъл да те пожелае, следователно и аз не те желая. Лишаваш себе си от нещо хубаво, защото смяташ, че не го заслужаваш.
— Защото никой никога не ме е искал! — изкрещях ненадейно аз.
Щом ме чуха, мотаещите се наоколо хора спряха, но ми беше все едно. Той отново и отново ме покосяваше, всеки път, когато не ми казваше това, което исках — че е избрал мен, че иска да сме заедно, че е сигурен в това, че не е свързано с ориста.
Исках от него да ме излъже, а от себе си — да му повярвам.
Но не се налагаше да съм оракул, за да разбера, че от всички бъдещи възможности тази беше неизпълнима. Аз нямаше да се хвана на лъжата. А Акос не би ме подвел.
— Влюбена съм в теб. Но поне веднъж в живота ми се иска някой да ме избере. Ти не ме избираш. Не можеш.
Отстъпихме назад и тутакси усетих промяна в настроението. Акос заприлича на ограбен — сякаш допреди малко ръцете му са били пълни, ала минал крадец и му взел всичко, което носел. С мен беше същото. Чувствах се с празни ръце.
— Нищо не мога да променя — оправда се той. — Не можеш да ме виниш за това.
— Знам.
Беше прав и затова нямаше смисъл повече да спорим. Поведох този разговор с настояване за честност, но честността трябваше да дойде от мен, не от него. Ориста му беше реалност и с нея той не можеше да ме обича така, както аз жадувах. А аз жадувах той да ме обича, защото ме беше подтиквал да ценя себе си повече. Бяхме се оплели в обърканата паяжина на причината и следствието, на избора и ориста.