— Значи ще останеш тук, защото ориста ти е да си до мен — рекох глухо. — И аз ще остана да им помогна да заловят баща ми. А аз и ти…
— Ще бъдем, каквито сме — изрече той. Съвсем тихо.
— Ясно. — Очите ми запариха. — Е, аз трябва да поговоря с тях за Лазмет. Ще потърсиш ли Тека, за да видиш дали е добре?
Той кимна. Аз кимнах. Двамата се върнахме в столовата, където всички продължаваха да се тълпят пред екраните, които тъкмо показваха трептящата мараня над пясъците на Тепес.
Глава 15
Сайра
Лошото на Огра, реших аз, е мракът.
Е, това се виждаше с просто око.
Само че мракът тук беше по-различен от местата, където можеш да запалиш лампа и да видиш всичко в стаята. Тук беше все едно какви лампи пришиваш за дрехите си или монтираш на стената — тъмнината се вмъкваше вътре и поглъщаше всичко.
Затова макар че всички в заслона — най-надеждните и най-способните измежду изгнаниците, така ми беше казал Джорек — носеха нещо светещо и макар че от тавана като лози на дълги вериги висяха фенери, все така ми се струваше, че съм заобиколена от сенки.
Бях поканена на тази среща благодарение на Джорек. При все че бях действала като лидер, когато ме повикаха, не си бях заслужила място между тях. Но аз знаех повече за семейство Ноавек от всички хора в тази стая, взети заедно, затова стоях тук редом с Джорек, който беше крайно огорчен от репликите, които си разменихме с Акос, за да обръща внимание на споровете на изгнаниците.
Бях му казала, че го обичам. Че го обичам. Какви ги мислех аз?
Джорек ме сръга с лакът. Той с жар беше прегърнал ярките украси на огранските одежди и по кантовете на якето му бяха пришити ярки ивици от по два пръста. Зелените ленти останаха пред очите ми за известно време, когато се обърнах към Сифа и Айджа в другия край на стаята.
Те бяха оракули все пак. Банда верни на ориста шотетци не можеха да не копнеят за огризките мъглява мъдрост, които двамата можеха да им предложат, ако изобщо можеха да им предложат нещо.
— Извинявай — покашлях се аз. — Какво каза?
Аза повдигна вежди. Изглежда, бях пропуснала нещо важно.
— Поисках ти съвет дали баща ти ще ни нападне тук, на Огра, или не — рече тя.
— О! — Бях си заслужила място тук като човек, който познава Лазмет, и сега беше време да пусна в действие знанията и опита си. Поклатих глава. — Той е достатъчно мъдър, за да не поведе война на два фронта, особено когато целите са толкова далече една от друга. Сигурна съм, че гледа на вас като на хора, които не заслужават вниманието му, затова ще съсредоточи силите си върху Тувхе.
Трепнах — донякъде от болка, донякъде от недодяланите си думи. Не бързай да си създаваш врагове, напомни ми Акосовият шепот, докато устните му погалваха леко ухото ми. Нямаше и ден оттогава, но сега всичко беше различно.
— Прекрасно — изрече остро Аза. — Благодаря ти за това прозрение, Ноавек.
— Трябва да го убием. — Отчаяни и слаби, думите излетяха от устата ми без предупреждение.
Всички се обърнаха към мен и аз бях благодарна за черните сенки по кожата ми и непреклонния огрански мрак, които скриха срама ми.
— Наистина — добавих аз. — Той е по-страшен за Шотет, отколкото канцлерът на Тувхе някога ще бъде.
— Простете, че се намесвам — изрече ироничен глас, който идваше от мъж с тънещо в сенки лице и доста остра брада в близост до Аза. — Но да не би да предлагате да насочим силите си срещу един човек, вместо да обърнем внимание на съобщението, с което току-що ни обявиха война?
— Един човек ли? — тозчас кипнах от яд. — Я ми кажете дали тувхийският канцлер преследва поколения наред едно семейство заради предателството му? Колекционира ли тувхийският канцлер очни ябълки в буркани? Не. Тувхе може да почака. Лазмет трябва да бъде заловен час по-скоро.
— Как смееш — излезе пъргаво напред брадатият мъж — да говориш за ужасните престъпления на баща си с такъв пренебрежителен тон? Как смееш да застанеш тук…
Прекрачих напред да го пресрещна. Бях готова, готова да се бия, готова да пищя. Баща ми се беше завърнал от мъртвите, а аз не знаех какво друго да направя с бушуващите в мен чувства, освен да фрасна този мъж право в идеално оформената растителност по лицето му.