— Това няма да ни доведе доникъде — изрече невъзмутим ясен глас от дясната ми страна.
Принадлежеше на местния ни оракул, естествено. Сифа застана между мен и моя противник, с ръце, затъкнати в ръкавите.
— Дръж се като зрял човек, моля те — смъмри тя мъжа, а на мен каза: — Ти също, госпожице Ноавек.
Инстинктивно понечих да ѝ се сопна, мразех да се отнасят с мен снизходително, но така щях да изглеждам още по-невъздържана в очите им, затова не се поддадох на порива.
Аза попита Сифа:
— Ще ни напътстваш ли, оракуле?
— И аз още не знам. Нещата бързо се менят.
— Кажи ни само дали да насочим силите си срещу Лазмет Ноавек, или срещу Тувхе — настоя Аза.
Сифа ме погледна.
— Тувхе е по-опасна — рече тя.
— И трябва да ти повярваме? — обадих се аз. — Без да знаем какво целиш?
— Ще говориш с уважение на оракула — смъмри ме Аза.
— Работата на оракула е да работи за най-доброто бъдеще на планетата ни — отвърнах ѝ аз. — Но за чие бъдеще? За тувхийското или шотетското? И ако е за шотетското, тогава за кого това е най-добрият път — за шотетските изгнаници или за привържениците на Ноавек?
— Да не би да намекваш, че досега съм предпочитала Тувхе? — Сифа ме изгледа навъсено. — Повярвай ми, госпожице Ноавек, аз можех да прикрия ориста на семейството ви и да накарам другите оракули да я отрекат, ако смятах, че това ще сбъдне най-доброто бъдеще за планетата ни. Но не го направих. Оставих семейството ви да използва новото си положение на орисани, за да оправдае узурпирането на шотетското правителство. Семейството ви дойде на власт, защото аз не му попречих. Направих каквото трябваше да се направи, затова не си и помисляй да ме обвиняваш в пристрастие!
Хм… Тя имаше право.
— Не се заблуждавайте. Ако сега подцените баща ми, ще съжалявате.
— Това заплаха ли е, госпожице Ноавек? — попита мъжът с брадата.
— Не! — Всичко излизаше наопаки. — Това е неизбежно. Повикахте ме тук, за да ви разкажа за семейството си — е, току-що го направих. Тувхе унищожава живота на шотетците, ала Лазмет ще унищожи шотетската душа.
Всички се опулиха насреща ми. Сигурно не трябваше да използвам толкова драматични думи, но ги казах най-искрено. Трудно беше да се обясни на човек, който се страхува за живота си, че срещата със смъртта не е най-лошото нещо. Ала срещата с Лазмет Ноавек е.
Глава 16
Акос
— Още ли спиш? — попита Джорек.
Лицето му се беше озовало точно до Акосовото, макар че леглото на Акос, или по-точно дупката му в стената, беше доста нависоко. Джорек сигурно беше стъпил на ръба на друг креват.
Акос не спеше, беше го събудила общата глъчка, когато хората се занадигаха от сън и се запътиха към столовата. Но за да стане, той трябваше да си наплиска лицето и врата с вода, да приглади косата си с гребена, да се преоблече, да хапне за закуска — все неща, до които не му беше точно тогава.
— И ако още спя? — потърка той лицето си с длан. — Да не би да съм забравил някоя работа, за която не знам?
— Не, предполагам, че не си. — Джорек се намръщи. — Но Сайра цяла сутрин се кара с изгнаниците и аз си помислих, че ще дойдеш с нея, след като двамата сте неразделни.
Вината загриза Акос. Единственото задължение, което му беше останало, беше да се грижи за Сайра, а напоследък той не я пазеше от болката, както се полагаше, при все че дарбата ѝ тук се засилваше.
— Е, как да стана, докато ми се пречкаш? — рече той.
Джорек пусна една усмивка и скочи на по-ниско легло. Акос преметна крака отстрани на леглото и тежко тупна долу.
— Още ли отказват да погнат Лазмет?
— Ние продължаваме да смятаме, че Тувхе е далеч по-голяма заплаха от Лазмет и трябва да впрегнем силите си натам — отвърна Джорек. — Пък и без това не знаем как да го заловим. Нито къде е. Нито как да преминем през стената от войници, с които несъмнено се е обградил.
— Ами ще го намерим най-лесно, ако тръгнем да търсим стената от войници. Такова нещо не се вижда всеки ден.
Джорек го погледна и трепна.
— Имаш малко лош вид, Кересет.
Акос изсумтя и напъха нозете в обувките си. Измий си лицето, вчеши се, иди на закуска, рече си той. Приближи се до една от мивките, които стърчаха насред помещението, и тикна главата си под крана.
Подпря се на ръба на мивката и въздъхна срещу отражението си. Наистина изглеждаше зле. Беше по-блед от обикновено, с черни кръгове, с избледняващи синини от боя с Вас в ъгъла на очите и на челюстта му. Луничките изпъкваха на носа му като сипаничави белези. Той приглади косата си с пръсти, после опипа синината на челюстта си.