Вас замахваше с юмрук, сцепените кокалчета летяха към него…
Стомахът го сви, повдигна му се.
— Добре ли си? — попита го Джорек.
— Добре съм. Ще приготвя нещо успокоително за болките на Сайра.
— Както кажеш — съгласи се Джорек, но беше свил загрижено вежди.
Акос почука по рамката на вратата на Зенкиното дюкянче. Тя се беше привела над масата и тъкмо забиваше някакъв прибор между нож и лъжица в кашестото месо на един огрански плод. При всяко ново бодване плодът проблясваше като премигващ фенер.
— Недей да драматизираш толкова — успокои плода Зенка. — Поживял си дълго.
— Не го укорявай, че се мъчи да оцелее — рече ѝ Акос.
Тя не се стресна, само вдигна поглед и изви вежди.
— Вече е изгубил тази битка. Това е лиек — докато е на лозата, пари, щом го пипнеш. Ако понечиш да го откъснеш, гори ръцете даже през ръкавици. Та щом е тук сега, значи, че съм си заслужила да го откъсна.
— И всички приемаме ориста, която сме си заслужили?
— Що за въпрос е това? Звучиш като някой огрански мистик.
Зенка извъртя очи, което му подсказа какво мисли за огранските мистици.
— Или като майка ми. Оракула. Може би заприличвам на нея.
— Рано или късно всички заприличваме на родителите си — рече Зенка и пак промуши плода. — За какво си дошъл, Тувхе?
— Трябва ми място да сваря отвара против болки. А също и… билки за нея.
— А луната в буркан не искаш ли?
— Огра има ли луна?
— Да, и честно казано, е толкова малка, че може да се побере в буркан.
Тя остави плода и прибора, с който изгребваше месото му.
— Готов съм да си изработя правото да ползвам дюкянчето ти — додаде той. — В случай че това не стана ясно.
— Така да бъде. Но ако се окажеш лентяй и негоден за нищо, аз си запазвам правото да си взема думата назад по всяко време.
— Съгласен — рече той.
Тя го накара да стрие на прах зъби на едно особено свирепо цвете.
— Стрито на прах, то помага на кръвообращението — обясни жената.
Акос беше разсеян, мъчно се съсредоточаваше върху работата си, но от дългите сезони опит ръцете му сами вършеха всичко.
Към края на деня тя взе в шепите си някакви семена, за да му покаже как светят и в какъв цвят. Надвесен над нея в дюкянчето, докато надничаше между пръстите ѝ, той се почувства отново като дете и от това така го преряза в душата, че трябваше да спре, за да си поеме дъх.
Единствено чезненето на биолуминесценцията, която снабдяваше планетата с естествена светлина, отбелязваше времето на Огра, а също и бурите, които шибаха вечер стените. Акос не разбра колко време мина, докато стриваше зъбите, преди Зенка да му позволи да почне с болкоуспокояващото. Тогава застана над главата му, докато той се зае да мери съставките. Беше донесъл малко от своя тихоцвет, но припасите му бяха на свършване. Зенка изрови един буркан от килера си и го разклати пред лицето му.
— Нали каза, че нямаш тихоцвет — рече ѝ той.
— Не, казах, че не знам как да го използвам. А и кой дрънка пред непознати, че държи подръка смъртоносна отрова.
— Имаш право — съгласи се той и се зае за работа.
Глава 17
Акос
Той започна да ходи рано сутрин в дюкянчето, преди другите още да са се събудили. По това време леглото на Сайра беше винаги празно, завивките бяха смачкани на топка в долната му част, все едно ги беше сритала в съня си, ако изобщо мигваше нощем. Акос не беше сигурен, че успяваше да си почине с усилването на дарбата ѝ. Той ѝ приготвяше болкоуспокояващи, но те не ѝ действаха така благотворно като на Воа. Трудно му беше да се съсредоточи.
Зенка вечно правеше отвари, когато той влизаше в дюкянчето. Тя не беше бъбривка, казваше му набързо какво да разбърка, да нареже на резенчета или да обели, а после избираше някое огранско растение, за което да му разкаже. Един ден това беше пихтиестото месо на плод, който растял само през най-горещите месеци. Той изглеждаше съвсем безобиден, но щом усетеше проводник на потока, например човек, покарваше шипове. Друг ден го научи как да отлепва крилцата на мъртъв бръмбар, така че гадинката да не изхвърли отрова след смъртта си.
Често пъти работата, която вършеше, беше по-занаятчийска. Две-три сутрини поред боядисва външната страна на плетени кошници с нещо, което пазеше храната от разваляне, а после те заминаха при огранските жътвари, за да си носят обяда в тях по пладне. Акос още не можеше да разбере как тук, където слънцето никога не се показваше, определяха, че е станало пладне.