Акос очакваше все някога да почувства липсата на слънцето и от време на време наистина я забелязваше, по същия начин, по който забелязваше температурата на въздуха. Но не страдаше за него повече, отколкото страдаше от жегата. Това беше поредното нещо, което тормозеше мислите му и го караше да си задава нови въпроси.
През повечето време Зенка мълчеше, обаждаше се колкото да му каже какво да прави. Но един ден му зададе въпроса, който той чакаше да му зададе още от първата им среща:
— Как така си попаднал сред шотетци, щом си отраснал в Хеса?
Акос едва не си сряза пръста, а после отвърна с насилено равнодушно изражение:
— Бях враг на Ризек Ноавек. Плениха ме.
Зенка се изсмя кратко.
— И какво от това? Всички тук сме врагове на семейство Ноавек. Пленени, каторжници, осакатени, измъчвани. Колония от опечалени. — Зъбите ѝ щракнаха, сякаш изръмжа. — Щом си си спечелил Ноавек за враг, ти си повече шотетец, отколкото какъвто и да е друг.
— Опитвам се да разбера защо настоявате, че да си шотетец е нещо различно от това, което е. Аз съм роден на Тувхе и съм тувхиец. Какво сложно има тук? — Замълча. — И ако кажеш нещо за езика на откровението, ще осакатя тези урести.
— Не е толкова просто — рече Зенка със странна мекота в гласа, каквато той не беше долавял досега. — Ти смяташ, че да си тувхиец значи да си роден от едната или другата страна на някаква въображаема граница на земята?
— Не, но…
— Ние дълги сезони сме били скитници без своя планета. Потокът ни беше дом повече, отколкото една буца пръст. Или корабът ни. Но сме по-тясно свързани с нашата идентичност от повечето народи, защото от край време ни се е налагало да се борим срещу пълното ни загиване. Ние се борим за вас, за собствеността ви, защото се борим за нашето съществуване. И ще се откажем от едното само когато се откажем от другото.
Акос стоеше неподвижно. За секунда му се стори, че стои насред словата ѝ. Нямаше и две-три седмици, откакто Исае беше казала нещо подобно — докосна го по лицето и му обясни, че той принадлежи на нея, на Тувхе. Ала смъртта на Ори разклати претенциите ѝ върху него. Същото не можеше да се каже за шотетците. Те си го бяха присвоили без неговото знание, без дори да искат съгласието му. Искаха само капките шотетска кръв, която течеше във вените му.
Той рязко си пое дъх.
— Ела да ти покажа нещо — подкани го Зенка.
Въведе го в съседната стая, като остави дюкяна отворен с всичко, което вреше вътре. Вратата беше на пружина и на влизане го фрасна по задника, та го сепна. Стаята явно беше всекидневната на Зенка, защото приличаше досущ на дюкянчето — същият хаос от буркани със семена и наръчи с билки, висящи от ниското таванче. В единия ъгъл беше разположено легло с намачкана покривка, а на отсрещната стена имаше писалище с отворена книга.
Зенка я взе и му я подаде. Беше натъпкана с толкова страници, че не можеше да се затвори добре и сама се разлисти. На страницата пред очите му имаше скица на растение от корените до цветчетата. А до него с дребен, сбит почерк беше написано нещо на шотетски, което не можа да разчете. Не му беше стигнало времето да научи цялата азбука.
— Какво е това? — попита той.
— Това е дневникът ми. Вътре записвам всички растения, които намирам — правя го от младежките си години. Понякога можеш да ги изсушиш и да ги залепиш на листа, но повечето ги скицирам. Правила съм това при всяко наше странстване, затова вътре имам растения от всяка планета. Това е гъвкава върба, която расте нарядко по върховете на Трела. Не става за лекове, но туфите им миришат сладко, затова е хубаво да си ги слагаш в обувките.
Акос се усмихна и обърна една от дебелите здрави страници. Там имаше огранско растение, което разпозна. Луковичният му плод приличаше на човек с издути бузи, а главният му корен растеше право надолу, стигаше надълбоко и беше по-голям от самото растение.
— Това е вома. Сокът му е най-мощното укрепващо средство, което съм срещала, по-добър е даже от вашите харва и сендес. Трябва и ти да си водиш такъв дневник. Смята се, че на двете планети, на които си бил, растат най-забележителните растения в системата. Трябва да си ги записваш. Ето тук.
Тя взе тетрадката от ръцете му и я остави, сетне зарови в купчина книжа до писалището. Когато не откри каквото търсеше, клекна до леглото и измъкна друга кутия с книжа. Намери един червен бележник с размерите на дланта му до върха на пръстите му и му го подаде.
Беше най-обикновен бележник, но той изтръпна от страх, щом го взе от ръката ѝ и прокара пръсти по корицата му. Дълго време не се беше решавал да има нещо свое, защото можеха да му го вземат. А тук — всяка страница беше място, на което да иде, нещо, което да види. Трябваше да се зарадва на новите шансове, на пълната свобода. Но те го съкрушиха.