— Листовете са празни. Запълни ги. Тъкмо ще си намериш работа и няма само да се влачиш унило наоколо.
— Не се влача унило — навъси се той.
Зенка се разсмя.
— Тогава значи толкова често го правиш, че вече си забравил какво е да не се влачиш. Ала днес си особено потиснат.
Акос отвори уста да ѝ обясни, но тя вдигна ръка.
— Не искам да знам, само отбелязвам.
Той притисна разтворената си длан в корицата на празния дневник. Щеше му се да го запълни, или по-скоро искаше му се да поиска това. Искаше му се да си спомни какво значи да имаш цел в живота, както беше, преди да го отвлекат. Че даже и след това, когато жадуваше да спаси Айджа, да се завърнат у дома, да помогне на Сайра. Само че мястото у него, което някога беше било пълно с плам, мястото, което познаваше копнежите, силата и постоянството, сега пустееше и пламъкът беше угаснал.
Когато не помагаше в дюкянчето на Зенка, Акос отиваше при Джорек. Виждаха се най-вече в стола, защото Джорек не пропускаше нито закуската, нито обяда, нито вечерята — не ядеше задължително, но изнасяше беседи пред слушателите си. Понякога те се проточваха и часове наред той разказваше случки, подканяше другите да разказват, барабанеше с лъжици, подвикваше обидни шеги на всеки, който влезеше. Но след два-три дни Акос осъзна, че между шегите, барабаненето и разказите се вклиняваха и други разговори — за Огра, Воа и Съвета. Така като вечно беше на разположение на хората, за да поговорят с него, Джорек събираше сведения.
Но в неговата компания му беше спокойно, защото Джорек не искаше нищо, даже и вниманието му. Той явно знаеше, че вечният му брътвеж отпуска душата, и му беше все едно, че Акос не му дава нищо в замяна. А Акос все чакаше Джорековата чаша на търпението да прелее заради „унинието“ му, както го беше нарекла Зенка, но досега това още не се беше случило.
— Ех, Кересет, ти ми даде чудесна идея! — Джорек плъзна подноса на съседното място.
— Не знам как е станало. От много сезони не са ми хрумвали чудесни идеи.
— При друг случай щях да поспоря с теб, но ти си човекът, който поиска да изкачи Сайра Ноавек от претъпкан амфитеатър само с едно въже и собствените си ръце. — Той замълча, за да има време Акос да оцени римата — а Акос изпъшка, — и чак тогава продължи: — Затова ти вярвам, че не си човек на идеите. Но ти запали искрата!
— Казвай де.
— Нали рече, че трябва да търсим стена от войници, за да открием Лазмет. И тъй, аз пратих известие до майка ми, която забелязала по-голямо от обичайното струпване на войници около имението на Ноавек. И си помислила, че трябва да вкараме вътре свой човек, в случай че ни потрябват сведения. — Той повдигна веждите си веднъж, дваж, три пъти. — Познай кой заминава за Воа?
Акос усети как тежестта в стомаха му става още по-мъчителна, ако това беше възможно.
— Ти?
— Да. — Чертите на Джорек се посмекчиха. — С моето име аз съм единственият изгнаник, който има влияние над Вакрез Ноавек.
— Хубаво. — Акос кимна. — Тъкмо ще постоиш при майка си.
— И това също. — Джорек го сръга с лакът. — Но ще се върна. Тази война няма да трае вечно я.
Акос не му обърна внимание, че войните не траят вечно, защото прекалено много народ загиваше в тях.
— Хубава идея. Кога ще отпътуваш?
Джорек сви рамене.
— След около седмица. Чакам един огрански превозен кораб. Знаеш ли, че огранците изнасят мъртви буболечки за Отир? Това място е странно.
Зенка му беше разказала, че Огра изнася за Отир основно екстракти от различни отрови и секрети. Едни бяха предназначени за целите на фармацията, но повечето се използваха в отирийската козметика — кожни кремове, мазила, етерични масла.
— Оракулът пристига — тихо рече Джорек. — Съжалявам, нямаш време да офейкаш.
Акос въздъхна.
— Отдавна ме отбягваш — изрече Сифа сухо и се намести на стола до него.
Първоначално той понечи да отрече, но от това нямаше да има полза. Щом веднъж си наумеше, че нещо ѝ е ясно, с майка му бе невъзможно да се спори, даже и да грешеше. Да си оракул не значи, че знаеш всичко — му се щеше да ѝ каже понякога. Но такива неща казваха децата.
— Защото с Айджа през цялото време раздавате пророчески мъдрости на изгнаниците. А аз съм чувал вече всичко, което мога да понеса от него. И пророчествата. И мъдростите.
Джорек изсумтя над храната си.