— Изгнаниците ни дадоха малък апартамент да го ползваме за храм, но сърцата им са преизпълнени със страхопочитание и те се допитват до нас по-нарядко, отколкото очаквах, затова ни остава доста свободно време. Колкото до Айджа… е, убедих го да започнем начисто, все едно досега не сме се срещали — рече тя, докато разбъркваше зърнестата каша в чинията си. Ако беше възможно да се бърка замислено с лъжица, тя го постигаше. — Опитай и ти същото.
— Мен не ме бива да се преструвам — отсече ядно Акос.
— И мен не ме бива, но предполагам, че имам преимуществото да съм виждала възможни варианти за бъдеще, където с него не се познаваме, където ми го отнемат по-рано или пък спомените му са напълно заличени, а не само променени.
Тя беше оракул до мозъка на костите си, беше осъзнал Акос. Дарбата ѝ беше подчинила цялото ѝ същество и за нея нямаше избавление. Трудно му беше да не я засипва с вина, макар да нямаше понятие какво значи да имаш такава натрапчива, упорита дарба, че да промени начина, по който гледаш на всяка страна на реалността. При него беше обратното. Понякога Акос дори забравяше за дарбата си.
— Моля те, остани! — Сифа сложи ръка върху неговата.
— Какво? Аз не си тръгвах…
Тогава до Сифа остави паницата си Айджа. В нея имаше само един плод. Акос помнеше как брат му тъпчеше устата си с каквото намереше в кухнята, и след вечеря ставаше да си отреже две порязаници хляб. Много неща се бяха променили.
Сифа го стисна по-силно.
— След малко ще ми трябва помощта ти — каза му тя.
В този момент очите на Сифа и Айджа едновременно се изцъклиха.
Малко след това и двамата запищяха.
Глава 18
Айджа
Все така ми е странно, че не усещам биенето на другото сърце, но се приспособяваме. Ако не друго, с едно тяло е по-лесно да се борим.
И все пак, когато се будим посред нощ в дупка в огранска стена, се усеща самота.
А когато го видим онзи Акос, никога не знаем дали е неприятел, или брат. Част от нас си спомня мъгляво как го гоним през ливадите или се смеем през масата на вечеря, ала друга вижда в него катализатор на беди, непредсказуем фактор в план, който трябва да остане предвидим.
Той всъщност докара гибелта ни, като насърчи Сайра да извърши предателството, подпомогна бягството ѝ, тикна я към ренегатите и изгнаниците. Стори го хем да ни помогне, хем да ни види сметката — и тези мисли са във вечно тревожно противоборство. Ала ние свикваме с напрежението на това противоборство между двете истории, двете имена, двете души. „Ние“ заприличва повече на „аз“.
Наблюдаваме го, ръката на оракула затиска неговата, пред нас е чинията с плода, за да засити глада, когато се появи.
Внезапен тласък, като от кука, която се е закачила за ребрата и неумолимо тегли. Но не ребрата на това тяло, а общото ни същество, Айджа и Ризек, шотетеца и тувхиеца, двете половини на цялото.
Сетне сме кораб. Не малък транспортен съд, нито пътническа машина, а боен кораб, дълъг и тесен, гладък отгоре и отдолу, но назъбен отстрани като склон на канара. Спускаме се през гъст слой бели, студени и мъгливи облаци. Когато излизаме от тях, сушата под нас също е бяла — далечно яркобяло, което преминава в бежово, златисто и кафяво към екватора, където земята се затопля.
След това не сме кораб, а малко дете, което стои на ръба на пръстен покрив. Ние пищим за татко, а тъмните очертания се спускат и хвърлят сянка над пъстър град и част от нас разпознава Воа.
— Това странстващият кораб ли е? — питаме татко ни, който идва до нас.
— Не — отвръща той и пак потегляме.
Не сме дете, а работник по поддръжката, облечен в комбинезон с кръпки на коленете. И двете ни ръце са заврени в контролна кутия, между зъбите ни има инструмент, докато пипнешком търсим тази част, която ни трябва. Натискът около корема и бедрата ни издава, че сме в седалка с предпазни колани и висим отвисоко на стоманено въже над някаква метална повърхност. Част от нас услужливо ни подсказва, че се намираме на странстващ кораб и правим ремонт.
Над нас пада сянка, ние вдигаме глава назад и виждаме гладката долна страна на кораб. Името му е изписано по дъното на непознат език и ние не можем да го разчетем, но знаем, че корабът не е шотетски.
Ние сме жена, увила на врата си стегнат шал, надиплен под брадичката ѝ, и тичаме към странстващия кораб. В ръката си стискаме детска ръчичка. На рамо сме преметнали тежка мека чанта с дрехи в нея, но на всеки две крачки ръбът на книга ни боде в кръста.
— Хайде, хайде — подканяме детето. — На странстващия кораб ще бъдем в безопасност!