Ние сме млада жена с екран в ръка, която стои до вратите на товарната рампа, а тълпа народ се блъска да се качи на кораба. Вкопчили сме се в една дръжка на стената, за да не ни отнесат хората, които все напират ли, напират, напират… Изкрещяваме на някакъв младеж зад гърба ни:
— Колко се евакуираха досега?
— Няколко стотици! — изкрещява в отговор младежът.
Поглеждаме нагоре към големия мрачен кораб. От долната страна на металния корпус се отваря двойна врата и още една. Точно над нас се показва отвор. Съдът се рее над странстващия кораб, който е кацнал на метален остров насред морето недалеч от Воа, за да можем да поправим повредата и да го стегнем навреме за следващото странстване.
— Кораби ли пускат? — питаме ние, макар да знаем, че мъжът зад нас няма отговор.
Нещо се изсипва от правоъгълника, нещо огромно, тежко и блестящо под слънчевите лъчи.
А сетне — ярка, ослепителна светлина.
Пак сме детето на покрива и наблюдаваме как бялата изгаряща светлина поглъща странстващия кораб и се разпространява като слънчеви лъчи. Ала те са извити — като корени, като вени, като черните пръсти, които обгръщаха лицето на предателката Сайра Ноавек, докато убиваше нашия суверен.
Сиянието се разпростира над океана, разпръсква водата и тя се издува на гигантски вълни към бреговете на Воа. Огънят му преминава през облаците, стига високо чак до атмосферната обвивка, или така изглежда. Стена от светлина, която тутакси се срива като две ръце, удрящи се една в друга.
А сетне вятърът, тъй мощен, че бучи в ушите ни и те звънят, тъй мощен, че ни поваля, и не само ни поваля, ами ни захвърля върху пръстения покрив на пет-шест метра напред. Преминава ураганно над нас и ние губим съзнание.
Стотици сме със замиращи сърца.
Глава 19
Сайра
С шотетските изгнаници стояхме притиснати един в друг около екраните в столовата. Врагове, приятели, любими, непознати рамо до рамо наблюдавахме как странстващият кораб се превърна в прах.
А той беше толкова много неща едновременно. Историята ни. Свободата ни. Свещен кораб. Работно място. Символ. Проект. Спасение.
Дом.
Докато гледах безкрайните повторения на кадрите, си спомних как разчистих дрехите и обувките от майчиния ми гардероб, които в по-голямата си част бяха прекалено малки и изискани, за да ги нося аз. В джобовете и кутиите за обувки бях намерила закътани тайни — любовни писма от баща ми, когато е бил по-мил човек; етикети от шишетата на болкоуспокояващи и хартийки от лекарствата, които взимаше, за да избяга; размазано върху шал чуждо червило от някаква авантюра. Историята на проваления ѝ живот, разказана с лекета и листчета хартия.
А аз бях запълнила това пространство с моята история, моята захабена печка, проблясващите брони под светлината на лампичките, които нанизах на връв над леглото си, безбройните рафтове с филми от други светове, които танцуваха, бореха се, възраждаха се и загиваха. Това не бяха обикновени предмети, а спасение, когато болката не се търпеше и исках да изляза от тялото си. Утеха в отчаянието ми.
На същото място се бях влюбила.
А сега него го нямаше.
На четвъртото повторение усетих нечии пръсти до моите. Инстинктивно се отдръпнах, защото не желаех да прехвърля дарбата си върху някой друг, но ръката настойчиво стисна моята. Обърнах се и видях до мен Тека с плувнали в сълзи очи. Може би искаше да опита болката ми или да ми даде утеха, но което и да беше, аз я стиснах, като я пазех според силите си да не я полазят сенките ми.
След малко тя ме пусна, но и това ми стигаше.
Стояхме и гледахме поредното повторение на кадрите, без да извръщаме поглед.
По-късно зарових лице във възглавницата и се разридах.
Акос се покатери в леглото ми, гушна ме и аз не го отпъдих.
— Аз им казах да се евакуират. Аз съм виновна, че корабът е бил пълен с народ…
— Ти се опита да им помогнеш. Нищо повече.
Това не ме успокои. Все едно е какво се мъчи да направи човек, важно е какво се получава накрая. А тук накрая бяха загинали стотици хора. Тази загуба тежеше на моите плещи.
В един справедлив свят щях да отбележа на ръката си с клеймата на смъртта всеки един живот, за да ги нося с мен навеки. Но кожата нямаше да ми стигне за това.
Акос ме прегърна по-силно, така че усетих ударите на сърцето му с гърба си. Пак заплаках.
Заспах с лице върху мократа възглавница.