Глава 20
Киси
— Код 05032011 потвърден. Действайте.
Има моменти, които човек помества в малки файлове в главата си, защото разбира важността им, и думите, с които Исае Бенесит дава сигнала за нападение над Воа, са един от тях. Произнася ги ясно, всяка съгласна е чиста, не се колебае. Когато приключва, се оттласква от бюрото, където разговаря с генерал Ден, изправя се и се отдалечава, отблъсквайки протегнатата ръка на Аст.
Скоро започва и нападението. Антипоточният заряд, даден ни назаем от Пита, прелита до Тувхе на кораб, построен специално за тази цел. Екипажът на борда е от питарци, но според тувхийските закони бутона натиска генерал Ден, командирът на тувхийската армия.
Представям си как след това вратите на люка се отварят и оръжието — дълго и тясно, с четвъртити краища — пада дълго, дълго. В това има поезия, доколкото поезията може също да бъде толкова примитивна, жестока и странна.
С Исае и Аст наблюдаваме всичко от нейната стая. Корабът на Съвета е обърнат към слънцето, затова стените са матови и върху тях се вижда картина от снежната виелица в Шиса. От време на време за камерите се лепват снежинки, затова през повечето време изгледът е неясен — бели петна на фона на черното нощно небе. Между тях виждам сградите, висящи от облаците като провесени във времето капки дъжд. Шиса не ми е дом, но там ходех на училище, там намерих живот настрани от мама и нейните вечни пророчества, затова и досега обичам града.
Разглеждам Шиса, когато на екрана тръгват новинарските кадри, и за част от секундата виждам разрушението на странстващия кораб — тогава затварям очи. Исае сподавя острия си вик.
— Какво има? — пита Аст.
Нито един робот водач не можеше да му помогне да види нещо от екрана.
— Видя ли, около кораба имаше хора? — възкликва Исае. — Но защо?
Пускам звука на новините точно навреме, за да чуем: „Според първоначалните данни около кораба са се намирали няколкостотин шотетци, които са се опитвали да се евакуират от града…“
Изключвам екрана.
— Няколко… — ахва Исае. — Няколкостотин…
Аст поклаща глава.
— Стига, Исае. Жертвите са минимални.
— Минимални — повтарям аз и повече от това не мога да кажа.
По изчисленията на генерал Ден жертвите щяха да бъдат около трийсетина. Не стотици.
— Да — обръща лицето си към мене Аст. — Минимални. В сравнение с това, което можеше да бъде. Нали затова предложи странстващия кораб, не помниш ли?
В главата ми се ниже поток от думи — стотици, мъже, жени, деца, старци, младежи, хора на средна възраст, добри, зли, отчаяни, хора, хора, хора — но го пресичам като две ръце, които смачкват буболечка. По-добра съм в това, отколкото трябва да бъда, след като несметни трагедии отровиха спомените ми. Така оцелявам.
Не отвръщам на Аст. Заяждането му ми дотяга. С цялата си воля придърпвам дарбата към себе си и се надявам, че ако Исае се почувства неспокойна, ще го изгони.
Тя стои с лице към танцуващия сняг, скръстила ръце. Сградите в кадрите от Шиса грейват в зелено, лилаво, розово. Напомнят ми за дрънкулките, които продаваха на пазара в Хеса в началото на сеитбата и хората ги окачваха на прозорците си за късмет.
Раменете на Исае се разтрисат. Треперят. Тя тръшва ръка на стъклото, за да не падне.
С Аст скачаме, жадуваме да ѝ помогнем, но нито той, нито аз знаем как.
Исае се превива, обръща се, така че виждам профила ѝ.
Смее се.
— Всичките тези… хора… — задъхва се тя. — Съборихме ги като кегли!
Челюстта на Аст увисва уплашено, но аз знам какво става.
— Исае, дишай дълбоко!
— Всичките тези…
Коленете ѝ се огъват. Ръката ѝ скърца по стъклото, докато се плъзга надолу.
Отивам до банята и пъхам една кърпа под студената струя, докато подгизне. На връщане оставям по пода мокри следи. Тя клечи до прозореца, смее се, хлипа.
Залепвам мократа кърпа на тила ѝ и я галя по гърба. Аст най-сетне се опомня, малко късно според мен, като някакъв кръгъл глупак, и изпраща Паза с изсвирване напред, за да може цъкането му да го доведе при нас. Той прикляква, мълчи, но е тук. По-близо досега не сме били с него. Делим един въздух.
— Всичките тези хора — хленчи Исае.
Наблюдавам Аст, докато разгъвам дарбата си като знаме и покривам с нея и трима ни. За първи път той не протестира.
— Тя ми липсва — прошепва по-късно Исае, докато седим край прозореца и наблюдаваме потока.
Взимам ръката ѝ и я допирам в бузата си.
Показвам ѝ спомен с Ори, която е заспала на кухненската ни маса, върху подробна скица на тихоцвет. По бузата ѝ имаше размазано мастило. Баща ми посръбваше чай и любящо ѝ се усмихваше, а майка ми цъкаше с език, макар че очите ѝ се усмихваха.