При влизането ни те блъскат по масите в повтарящ се ритъм и толкова оглушително, че първоначално не различавам нищо. След това поглеждам към случващото се в средата.
Сайра Ноавек, вързала косата си на дълга опашка, се хвърля срещу мъж великан. Тя е гъвкава и силна като нож, запратен от ловка ръка. Едрият мъжага, наистина едър, щом жена с нейния бой изглеждаше толкова фина, я улови, преметна я през рамото си и я захвърли на земята.
Ахвам, когато пада на пода, който е постлан с черги, но пак е достатъчно твърд, за да се натърти. Тя обаче вече се претъркулва, сякаш тялото ѝ е направено от каучук, ухилва се, в очите ѝ проблясва свирепост, която познавам. Така гледаше Ризек Ноавек, преди да одере кожата от черепа ѝ. Така гледаше и Исае, преди да извърши убийството.
Тя пак му се нахвърля с вик и тълпата реве.
Това продължава известно време и пред очите ми Сайра набира скорост и решителност. Тъкмо бързината ѝ плаши противника ѝ — той се чуди накъде да гледа и как да се пази от нещата, които тя хвърля по него, макар че от тях все едно го хапят бълхи. Сайра се мъчи да го събори, той я сгащва, притиска я, но тя извива тялото си около него като огърлица. Заключва врата му в клопката на краката си и той се задавя.
Великанът докопва с едната си ръка крака ѝ, тя го пуска и се плъзга до земята. Гъмжилото реве, тя отива да глътне вода от една чешма до перваза на прозореца.
— Тук е така е през цялото време — обяснява Иса. — Не знам защо го правят. Да не би да мислят да влязат в ръкопашен бой с тувхийците?
Сайра ме зърва от другия край на помещението. Искрата в очите ѝ угасва.
Тръгва към мен и когато ме наближава, виждам синини и ожулвания по голите ѝ ръце — навярно от други двубои. Иса се присламчва до мен, изпъчва рамо отпред.
— Помолиха ме да се грижа за сигурността на госпожица Кересет, докато е между нас — казва ѝ тя. — Моля те не усложнявай работата ми.
Сайра спира на една плюнка разстояние и за миг ми щуква, че тъкмо това се кани да стори — да ме наплюе. Само че тя пита:
— Какво търсиш тук? — Вдига ръка. — И недей да ми пускаш тоя номер с дарбата си. Точно сега не ми трябва спокойствие.
Толкова машинално става, че даже не си дадох сметка какво правя. Отдръпвам дарбата си, доколкото мога. Нейните сенки пак са се скрили под кожата ѝ и я покриват като черни паяжини. Тя скърца със зъби.
— Дойдох, за да… — Замълчавам. Не искам да се издавам. — Дойдох да се видя със семейството си.
— Не си добре дошла. Или си пропуснала да чуеш, че ви обявихме война?
Не за първи път ми се приисква да можех да насоча дарбата срещу себе си, себе си да отпусна, само за малко. Но не мога да залича буцата в гърлото ми, нито да се освободя от тежестта на вината. Аз помогнах на Исае да избере мишената. Преди пристигането ми тук бях уверена, че съм сторила нещо добро според възможностите, които имах — убедих я да не се хвърля с главата напред срещу Воа, нали така? Бях спасила доста хора само със сладкодумие и дарбата си — и с нищо друго.
Ала сега стоя насред народ, който изгуби много. Приятели, семейства. Едно специално, дори свещено място. Тогава как да мисля, че съм сторила добро? Как да мисля, че тези хора са по-различни от моя народ и заслужават жестокост и смърт?
Не мога. Не разсъждавам така.
Но като всички и аз ще направя каквото е необходимо.
— Кажи ми къде да открия Акос.
— Акос. — Сайра изсумтява. — Искаш да кажеш, верния слуга, който е решил да загине заради мен? — За миг тя притваря очи. — Да, знам къде да го намериш. Малко по-надолу по пътя.
Глава 22
Сайра
Всичко ме болеше, но пет пари не давах вече.
Е, давах де, защото никой не обича да го боли. Инстинкт за оцеляване. Но дотолкова, доколкото разсъдъкът ми беше в състояние да превъзмогне физическото ми състояние, аз прегръщах болката, подчинявах се на неистовото движение, в което ме хвърляше. Бях плувнала в пот, капнала от умора и готова за още. Каквото ще да е, само да забравя в какво горящо, гърчещо се същество съм се превърнала.
Не ми се щеше да заведа Киси Кересет до тихото местенце, което след нападението Акос беше приел за свое — дюкянчето на старицата в една пряка на Гало. Там, сред врящите гърнета и почукването на ножа в дъската за рязане, витаеше голяма част от духа му.
Когато с Киси и Иса излязохме от столовата, една девойка с гъсто накъдрена и късо подстригана коса се изплю до краката ми.
Нарече ме орузо.
В буквален превод това означава „огледален образ“, но смисълът на думата е, че един човек се е превърнал в друг или така е заприличал на него, та не можеш да ги различиш. И тъй, след нападението над Воа голяма част от изгнаниците бяха почнали да ми викат орузо — наследник на Ризек, на Лазмет, на рода Ноавек. С този прякор ме обвиняваха за погубените хора в евакуацията, която се провали заради глупостта ми. Ако не им бях изпратила онова съобщение, ако не ги бях подканила да побегнат…